12

Късният следобед е време, когато трябва човек да се е прибрал в къщи и спокойно да вечеря. Но Павел не беше от този тип хора. Често се налагаше да пътува извън града, в който живееше. Това си имаше своите предимства, но и хилядите малки недостатъци. Единият от тях беше, че почти не се прибираше в апартамента си. Такъв беше и този ден… Отново на път, някъде из страната, изморен от шофирането и с нужда за дълъг и стабилен сън. Но времето, нито обстоятелствата бяха на негова страна. По-рано пукна една от гумите и се наложи да спре да я смени. Ама този дъжд го измъчи. От почти два часа се изливаше като от из ведро. Нищо не се виждаше, ни напред, ни назад. Добре, че са стоповете на колите, та да не се натресе в някоя кола отпред. Вече се беше изнервил до краен предел. Докато…

Господи! Имало и луди на този свят. Една жена, прогизнала и до последната дреха на гърба си, шляпаше в локвите, отстрани на пътя. Носеше раница на гръб, нямаше чадър, нито дъждобран. Абсолютна откачалка. Кой ще я качи в този дъжд?

Нещо го бодна… Стана му жал и отби колата в страни да я изчака. Тя се затича, отвори вратата и…

– Искаш ли да те закарам? – попита я Павел.

Странна реакция. Толкова чаровно му се усмихна. Почти излъчваше благодарност. Тъмна коса, тъмнокафяви очи, но говореха много. Качи се в колата, седна до него, свали раницата и я премести в краката си. Нямаше как да не му направи впечатление колко мокри бяха дрехите ѝ, всичко беше полепнало по нея. На врата ѝ висеше кожена връв с висулка от розов кварц. Преди време смяташе да подарява една такава на едно бивше гадже…

– Много благодаря! – каза тя и протегна ръка да се здрависа, Павел я пое, силно ръкостискане. – Магдалена. Никой не спира на автостоп.

Той я изгледа с изумление. Кой очакваше да спре в това време. Знаеше ли какви ненормалници пътуват? Кой знае на какъв щеше да попадне, ако не беше спрял.

– Извинявай, но в този дъжд и аз не бих се навил да отбия. – в гласа му имаше упрек. – Не те ли е страх да пътуваш сама на автостоп?

– Всъщност ми е за първи път. – призна си тя и вдигна рамене. – Останах без пари и… Телефонът ми падна в една локва. – Маги извади от джоба на дънките си Самсунг някакъв нов модел. – Мисля, че геройски се удави.

Павел се усмихна на разсъжденията ѝ. Това момиче имаше особен чар и определено го привлече.

– При това останах с дванайсет лева, а билетът до София с автобус е в пъти повече. – призна си тя и изтърси в скута си две мокри банкноти по пет и една монета от два лева. – Мисля, че си и загубих дебитната карта в локвата. – Павел я погледна със съчувствие. – Така че, нямам пари да се прибера…

– Виж, – започна той, определено се притесняваше за тази абсолютно непозната Маги… – ще те откарам до София. Става ли?

– Не искам да съм в тежест… – започна тя и се сви в седалката, бузите ѝ пламнаха.

– Не се притеснявай! – прекъсна я и запали колата.

Взе да се свечерява вече, дъждът продължаваше да се излива по същия начин, Павел се чувстваше все по-изморен. Хвърляше ѝ по някой поглед. Забеляза, че трепери.

– Студено ли ти е? – попита я той и пусна парното на колата. Устните й бяха леко синкави.

– Мъничко. – излъга тя, но ѝ пролича, наведе глава.

– Знаеш ли, – започна Павел. – аз съм изморен, ти си премръзнала… Ще спрем в някой крайпътен мотел. – тя го изгледа с подозрение. – Нищо няма да ти сторя.

– Аз нямам пари… – започна притеснено Маги и показа отново последните си мокри дванайсет лева.

– Не се притеснявай. Няма да се разболееш я!

Скоро наближиха крайпътен мотел. Павел спря колата на паркинга отпред. Беше сравнително пълен. Взе си сака и я помоли да го последва. Маги нарами раницата си. Двамата притичаха до входа. Времето беше още по-ужасно, продължаваше да вали все така.

Вътре беше топло, въпреки че не изглеждаше кой знае колко добре. Поне нямаше да са на мокро и студено. На рецепцията имаше жена на около четиридесет години. Боядисана червена коса, вързана на опашка ниско, продълговато лице, изключително нацупени устни, намацани с някакъв розов гланц. Зелените й очи изглеждаха още по-големи от високия диоптър очила с правоъгълни рамки. Редеше пасианс с тесте карти, сигурно, за да отбива от времето, освен това и следеше някаква сапунка по пуснатия телевизор в помещението. Павел се наведе към нея, за да привлече вниманието ѝ, а тя се вгледа в него над очилата.

– Ще искаме две стаи… – започна той, леко повишил тон, да не би да не го чуе от историята на сериала.

– Има само една свободна стая с двойно легло. – каза рецепциониската провлачено.

Магдалена прехапа устни, разтриваше премръзналите си ръце и пристъпваше от крак на крак. Току-виж посред нощ вдигне температура.

– Вземаме я! – категоричен беше Павел.

Жената му подаде да попълни една бланка, след това отбеляза нещо на компютъра до пасианса от карти. Даде му единствения ключ, който беше останал да виси самичък.

– Стая номер дванайсет. – съобщи жената. – Намира се след стълбите веднага вдясно.

Павел грабна ключа и поведе зъзнещата Магдалена след него. Побърза да отключи вратата, стовари си нещата на пода и я поведе към банята. Беше уютно и топло. И въпреки местоположението на мотелчето, стаите бяха чисти и приветливи.

Смъкна раницата ѝ и като заповед ѝ нареди:

– Натопли се под душа!

Тя само му кимна и покорно започна да се съблича.

Той реши, че може през това време да отскочи до бара и да вземе нещо за ядене. Готвачът още не си беше тръгнал и се съгласи да спретне нещо набързо. Каза му, че ще го прати по някого в стаята, а сметката да я търси на рецепцията. Това устройваше Павел много добре. Той реши да запали една цигара, докато Маги се изкъпе. Излезе на входа. Шибан дъжд! Не се отказваше да вали все така силно.

Беше толкова изморен. Главата го болеше, вратът му се беше схванал. Не обичаше да прекарва дълго време на едно място, а с това шофиране после не си чувстваше гърба. Може би щеше да е добре да спи в колата. Поне нямаше да притеснява момичето. Но усети как температурите започнаха плавно да падат, при това този порой току-виж отнесъл колата. Да бе, да! Двойно легло, пък да се свива в колата и да се тормози на седалките. Как пък не!

Хвърли фаса в една локва и се прибра вътре. Би следвало, за петнадесет минути Маги да се е изкъпала. Отвори вратата на стаята. Нямаше я вътре, но чу шуртенето на водата в банята. Това малко го разтревожи. Може би й беше прекалено студено. Почука на вратата. Водата спря. Той натисна плахо дръжката и отново почука.

– Магдалена, добре ли си? – попита Павел загрижено.

– Да! – отговори му кратко тя и излезе от банята. Изглеждаше унила. – Всичките ми дрехи са мокри. Няма какво да облека.

Все едно за първи път виждаше гола мокра жена. С една голяма кърпа, от тези на мотела, беше увила тялото си точно над гърдите, надолу стигаше една педя над коляното ѝ, виждаха ѝ се част от стегнатите ѝ бедра. Косата ѝ се окапваше още от водата. Беше я усукала и преметнала на лявото рамо. И този нейн поглед, направо го поразяваше. Притеснен, той измести очи от нея. Беше смутен от толкова прикритата голота на тази непозната.
На вратата се почука, но още преди да отреагира някой от двамата, същата нацупена рецепционистка, влезе вътре с две чинии, постави ги на масата и излезе.

– Гладна ли си? – попита я той. – Поръчах нещо от кухнята…

– Аз си нося сандвичи. – прекъсна го тя и за сетен път се изчерви.

Господи, колко е красиво… Ако го направи пак, ще му се прииска да я целуне.

– Остави сандвичите! Ела и се нахрани като хората…

Не беше нещо особено. Пилешко филе, леко запечено на тиган, с топено сирене, малко сварени зеленчуци и един домат с бучка сирене. Но и двамата, прегладнели, им се стори като нещо неповторимо.

Даде ѝ една негова риза, неговите дрехи не се бяха намокрили. Беше ѝ широка и дълга…, но беше суха дреха, а на нея все още ѝ беше хладно. Тя среса косата си и я подсуши с кърпата, колкото можеше…

Павел не искаше да я гледа, за да не я смущава, но просто не можеше да не я следи с крайчето на окото си какво прави. Имаше нещо в нея. Особено тази висулка от розов кварц…

– Не ме помниш, нали? – започна тя, проследила очите му към бижуто на врата ѝ.

– Не, трябва ли? – откровено си призна той. Нямаше бивше гадже, което да се казва така.

– Аз те помня. – започна Маги и прехапа устни. – Ти беше едно лято във вилата на чичо и леля. Бяхте под наем с приятелката ти Елена.

Павел се вгледа в нея, вдигна вежда и се помъчи да си спомни точно този етап от живота си. Наистина, имаше дългогодишна приятелка на име Елена, но това беше преди цели дванадесет години. Почивката през август, на море, в Созопол. Наистина бяха наели една стая от къща за гости. Хората бяха уникални. Невероятни домакини. Те, като гости, дори не дадоха и лев за храна. Жената беше толкова добра и приветлива, че им готвеше, глезеше ги с какви ли не вкусотии. Спомни си и едно момиче, племенницата на тези хора. Четиринадесетгодишна хлапачка, която се мъкнеше с тях навсякъде, докато една вечер не се опита да го целуне. Той се отдръпна тогава, но сега никак не му се искаше.

– Помниш ли? – попита го тя и го погледна с влажни очи. – Ти ми подари това. – Маги хвана висулката розов кварц и я стисна в ръка. – Каза ми да порасна с поне дванайсет години и тогава да опитам да те целуна пак. Помниш ли? Казах ти, че те обичам, а ти ми отговори, че ако ме срещнеш след дванайсет години, може би, ще ме обикнеш…

Павел беше объркан. Беше водил някакъв подобен разговор с едно влюбено в него хлапе, но всичко му се струваше толкова на шега в онзи момент… Тогава, на двадесет и шест, не му е минавало през ума да целува някакво девойче. Но помнеше как се реди на опашка за точно тази висулка, като извинение, че е разбил едно влюбено сърце. Стана му криво. Същото онова тъмнокосо момиченце, беше станало прекрасна млада жена и в момента стоеше пред него, облякла неговата риза.

– Бих желал да спя на леглото. – отклони темата той и сведе глава. – Искам да се наспя. Утре ще шофирам пак и искам да съм бодър…

– Преотстъпвам ти го цялото… – тъжно му отвърна Маги и седна на пода.

Понечи да я разубеди, но се отказа.

Реши, преди да си легне да си вземе един душ. Не обичаше да носи работата си и в съня. Влезе в банята, изкъпа се набързо, уви около кръста си другата голяма хавлия и…

В стаята беше тъмно. Маги си беше отмъкнала възглавница и одеало, и се беше свила до единия край на спалнята. Поне се беше завила… Беше притеснен за нея да не настине там на пода, но му се стори, че вече е заспала. Сложи бельо и се мушна под завивката. Ако беше сам, сигурно нямаше да сложи нищо, но заради Маги…

Не можеше да заспи. Непрекъснато мислеше за нея, за онова лято. Елена вече си имаше друг живот, щастливо омъжена, май. Спомни си, че две седмици след тази почивка се разделиха. Дори се сети за ужасните думи, които тя му каза, когато си събираше багажа. И след това започнаха едни връзки… Търсеше неговото момиче, но така и не можеше да го намери. Нито една не можеше да издържи дълго на забързания му начин на живот, не обичаше да се заседява на едно място и всичко беше толкова динамично… Дванайсет години… Едно момиченце го върна толкова време назад, че…

Тя се размърда. На Павел му стана още по-криво, че не спи на това голямо легло, имаше място и за нея. В един момент я забеляза да се изправя и да идва към него.

– Какво има? – попита я той разтревожен.

– Студено ми е… – съобщи му Маги и прехапа устни за пореден път. – Мога ли да легна до теб?

Павел я погледна съчувствено и ѝ се усмихна, след което вдигна олекотената завивка и ѝ направи място. Тя се сгуши в него. Босите ѝ ходила бяха студени, ръцете ѝ бяха студени… Ухаеше на кокос. Обожаваше този аромат и си спомни как я закачаше онова лято, как дърпаше косата й, как я гъделичкаше, а тя се кикотеше… И тогава ухаеше на кокос. И море. Почерняла от слънцето, с онези къси дънки, както и белия потник с тънките призрамки. Носеше го без сутиен, което пък го караше да се шегува с нея за настръхналите ѝ зърна. Господи! Помнеше как го гледаше и чакаше той да я закачи за нещо, а Павел се държеше с нея точно като дете. Сега това пораснало момиче беше в прегръдките му.

– Ще ме целунеш ли? – попита Маги и се обърна да го види.

– Виж… – започна той, но тя го прекъсна.

– Обеща ми преди дванайсет години…

Да. Беше ѝ обещал. Точно когато си тръгваше и ѝ разрошваше непокорната коса…
Затвори очи и я целуна. Меки и топли устни, толкова нежни, с вкус на кокос, с аромат на лято. Пламенни и горещи… Маги… Онова малко влюбено Фъстъче… Повтори, но тя не се възпротиви…, последва и трети път. Плъзна ръце по бедрата ѝ, толкова стегнати и така гладки, след това по-нагоре, докато не стигна извивките на стегнатото ѝ дупе. Колко нежно е всичко, колко му беше приятно да я докосва… Нямаше бельо, нали целият ѝ багаж беше мокър. Ах, и това прекрасно тяло се докосваше до неговата риза… Не можеше да спре, не искаше, но и тя се извиваше в ръцете му и още по-силно се притискаше в него… Желаеше я, искаше всяко мъничко местенце от прекрасното ѝ тяло.

Целуна я по врата, а тя простена, още по силно се притисна в него… Това беше…

Изведнъж Маги се озова под него, Павел раздра собствената си риза и откри гърдите ѝ. Зърната ѝ бяха настръхнали, както и цялата ѝ кожа, имаше стегнат и плосък корем, който той не пропусна да оближе. Държеше в прегръдките си най-прекрасното същество, ухаещо на кокос, което също го желаеше… и искаше да е негова, сега…

Беше толкова внимателен, когато проникна в нея, а Маги беше вече влажна за него. Тя се изви под него, обхвана го с крака и стисна рамката на леглото. Павел захапа шията ѝ и последва малко по-груб тласък. Маги изстена и за сетен път се огъна. Ръцете му стиснаха нейните върху рамката… Уханието ѝ го побъркваше… Нямаше да я жали…, но беше толкова хубаво, усещаше как я разпъва, както и лек натиск от нейна страна. Беше особено приятна и тясна, стискаше и отпускаше, придаваше странна тръпка на цялото усещане. Но беше прекрасно, а той искаше още, и още, и още, и още… При всяко негово отдръпване, тя извиваше таза си към него и го придърпваше с крака. Стенеше под него, толкова топла вече, толкова нежна и ухаеща на кокос. А той искаше още и още, и още… Всеки негов тласък, беше последван от стон от нея, извиваше тялото си под него и го придърпваше за още порочна наслада… А той беше готов да ѝ даде всичко… До последната капка… Последен силен стон се откъсна от устните ѝ, беше заглушен от целувката му, а след нея, беше и той…

Отпусна се до нея и я прегърна…

– Обичам те, Маги! – прошепна Павел и я притисна до себе си.

– И аз те обичам, от цели дванайсет години. – отвърна му тя и го обви с ръце. – Няма да те пусна за още дванайсет години…

Кой би си помислил, че дванайсет ще има такова значение…

Неговата Маги, преди беше хлапе, а сега жена…

Снимка: Albumarium.com