Понеделник
Сутринта се събудих някъде към шест часа. Бориса се готвеше за път. Работеше като сътрудник в една фирма и обучаваше хората как трябва да се държат при среща с предполагаем клиент. Беше много добра и често отсъстваше от града, водеше семинари в различни части на страната, но Вальо не го правеше на проблем. Вярваше ѝ безрезервно и я обичаше толкова силно, че сигурно не съществуваше друг мъж, който така да обича. Та… напълниха ми чашата с кафе. Вальо ми заръча да заведа Краси на ясла преди да отида на работа. Нямаше никакъв проблем, започвах късничко.
Приготвих се сравнително бързо – грим, любимите тесни дънки, тясната блуза с изрязаното деколте и като обуя високите обувки и ще съм готова и за работа. На бюрото стоеше кротко пакетът, който бях получила вчера. Отворих го. В почти прозрачна кутия, облепена с дантела, имаше изящно шишенце с парфюм. Напръсках се по китките и по врата. Интересен аромат.
Най-трудно ми беше да събуждам Краси. Голям ленивец. Майка му и баща му бяха доста будни хора, а детето пълна противоположност на тях. Все едно си отспиваше от предишен живот. Отне ми половин час да го събудя и поне още толкова да го облека. Трябваше да е чист и спретнат, но задължително да му е топличко. Не знаех колко е студено в яслата.
До сградата имаше около десет минути път пеша. Взех разсоянието с детето за двайсет. Малкият има склонност да мрънка като ходи малко пеша. Ама какво да се прави. Стара сграда, старателно обновена, с нова дограма, а вътре топло и приятно. Ако бях дете, сигурно нямаше да ми се тръгва. В помещението, където се оставя багажа, често се засичаха родители. Както и на мен ми се случи точно в този ден. Един баща тъкмо смъкваше якето от неговото момченце, а аз накарах Краси да седне на малките сладки столчета, като за джуджета, за да мога да му смъкна обувките. Наведох се и внимателно събух детските крачета. Първо едната обувка, пантофчето, след това другата обувка, оп, другото пантофче. И точно преди да стана една ръка се плъзна по бедрото ми, или по впитите ми дънки. Оу. Изправих се като попарена.
– Извинете! – смутено казах аз и огледах родителското тяло. Нищо особено.
– Искаш ли да пием по кафе? – каза той, но през цялото време не ме изпускаше от поглед. – Набързо!
Така… това е интересно. А ръката какво значеше? Подготовка за топло кафе по доста странен начин. Но какво ли губя?
– Може! – пророних аз. – След като оставим децата… Трябва да платя таксата за ясла…
Той хвана ръчичките на Краси и неговото момченце и ги съпроводи към вратата за игра. А аз побързах да изляза. Вальо ме беше помолил и това да свърша. Трябваше, нямаше кой друг. Касата на яслата беше на втория етаж в сектор Централен на сградата. Минаваше се през централния вход. По стълбите се разминах с друг татко. Леле, няма такива очи, нито пък такова прекрасно лице, костюмар, кой знае какво тяло вади под тези дрехи. Ама какви са тези мисли? Никога не оглеждам хората, нито се съгласявам при първото предложение за секс. Момент да му хвърля още един поглед през рамо. Охо, и той ме зяпа, дори не откъсва очи. Погали ми самочувствието. Чакай малко… познавам това красиво лице. Да, желаният клиент на фирмата, в която работя, а той изобщо не поддава да работи с нас. Все едно. Някой си богаташ. Дори няма да ме забележи в общото цяло.
Платих таксата за яслата и се отправих към изхода. В двора ме чакаше онзи татко, с който се бяхме засекли в общото помещение.
– Ще пием ли кафе? – попита ме той, почти ме изпиваше с очи.
Какво пък?
– Да, едно кафе.
– Ей там ми е колата. – посочи към сребристо ауди, не разбрах какъв клас, не ги разбирам тези неща. Определено човек с доста финанси.
Щом се качи, настъпи педала на газта и отпрашихме. Разминахме се с готиния татко в сребрист мерцедес. Само аз не карам никаква кола. Отправихме се към част на града с ограничен достъп, определено богаташки квартал. Огромна черна врата и човек с полицейска шапка позволяваше достъпа до скъпарските имения. Точно в центъра на квартала, огромна бяла къща, без ограда, но с гладко окосена ливада… и… колата спря. Той ме накара да остана в колата, влезе в къщата си, забави се около пет минути. Излезе и ми направи знак да сляза от колата. Подчиних се, беше ми интересно това кафе какво щеше да е, след като изисква проверка дали съпругата си е в къщи.
– След това трябва да отивам на работа. – съобщих му аз, а той ме поведе към огромната си трапезария, мисля, че дори не ме чу.
– Ще ти викна такси. – каза ми, посочи ми стол до огромна стъклена маса и се насочи към кухнята. – Как го пиеш кафето?
– Късо, без захар и сметана.
– Нормално?
– Да, едно нормално кафе.
Седнах почти на края на стола, съблякох си якето и го сложих на облегалката на стола, поставих ръцете си на коленете и зачаках. Разнесе се прекрасен аромат на кафе, обожавам го. Но имаше значение и машината, а сигурно, за този дом, машината беше от скъпите. Всъщност, какво значение има това сега. Трябваше да съм нервна, но не бях. Изненадах се, бях с непознат, в неговата къща, правеше ми кафе, а после какво ли не друго може да последва, а аз мислех само и единствено за аромата на тази приказна напитка. И после в главата ми изникна една думичка, която може би щеше да последва след кафето… Да. Тази вероятност се увеличаваше, точно сега, когато домакинът ми влезе с двете чаши кафе в ръце. Едната постави пред мен, а другата я задържа в големите си ръце. Леле, ама той бил грамаден. Чашите ни бяха еднакви, в моето се подвизаваха две големи глъдки дъхаво кафе, но когато я хванах, чашата ми се стори доста голяма. Същият този порцелан се загуби в лапите му. Истинско животно. Чудя се как изглежда жена му, след като той приличаше повече на огромна горила, отколкото на човек. Момент… това не ми направи впечатление преди малко, защо сега ми правеше такова? Пот, козина и тяло, което можеше да мине за огромно. Детето му беше русичко и толкова красиво. Сигурно го е наследил от майка си. Спри да мислиш…
Отпих от кафето, беше прекрасно. Ароматът му ме съблазни. Оставих чашата си и го погледнах. Усмихнах му се… и след това всичко се преобърна на сто и осемдесет градуса. Почти като горила се изправи от стола, остави чашата си, обърна ме с гръб към себе си, смъкна ми дънките, барабар с бельото, дигна ми блузата и разголи гърдите ми… и да, все още не съм притеснена. Предусещах какво ще се случи. Знаех. Приплъзна лапите си по бедрата ми. Чакай малко, бе? Но, не беше зле, а напротив… започваше да ми харесва. Хапеше ме по врата, предизвикваше моментна болка, но после преминаваше в удоволствие. Животното си го биваше. Явно така беше направил това дете, с мощен животински секс, без формалности, чисто яко изчукване по всички животински правила, които можете да си представите. А неговата грубост, беше толкова прекрасно желана, че ме караше да се възбуждам още повече, минута след минута. Нямаше целувки, нямаше прегръдки, имаше стискане, хапане, а това, което щеше да последва, определено можеше да мине представите ми. И ги мина. Бутна ме на стъклената маса, обувките ми се отлепиха от пода, и като абсолютно типично животно, проникна в мен, грубо, рязко и доста болезнено… дааа, в първия момент, но после… мамка му, беше страхотно, толкова елементарно… тласъците бяха равномерни и силни, краката ми се удряха в стъклената маса, а колкото да беше тежка, виждах как се приплъзва по пода. Потеше се и пръхтеше над мен, толкова звучно и гърлено, че сигурно можеха да го чуят и отвън. А на мен ми харесваше, наслаждавах се на всеки натиск от негова страна… едната му ръка хвана косата ми и я опъна, гърбът ми се изви нагоре, другата я плъзна към слабините ми и ме стисна. Движенията му забързаха, но останаха все така силни и яростни, дишането му премина почти във вой. Моята възбуда също нарастваше, при това екстремно бързо и стремглаво нагоре, от време на време от мен се откъсваше стон, а това надигаше в домакина ми желание да ме захапе и мачка, да ме шляпне силно по задника. Не протестирах на решенията му, защото всичко това ми харесваше и ме приближаваше до края. Скоро щях да свърша, тласъците му ставаха още по-силни, отсечени, резки и мощни. Хвана ме за ръцете и ме изправи, държеше ме силно и здраво, впи зъби във врата ми, аз изпищях от болка, но точно тогава и всичко свърши, поне за мен, секунди след това, воят му извести неговия оргазъм. Притискаше ме силно, можех да усетя как насладата му се разнасяше по тялото му, беше осезаема за мен, можех да я подуша. Колко животинско!
Точно пет минути след това, аз седях на края на стола и си допивах кафето. Бях си оправила дрехите, всичко си беше на мястото, нямаше голи, нямаше следа от това, което бяхме преживели. Повика ми такси.
– Кафето беше невероятно. – казах аз и оставих чашата на масата. Усмихнах му се, облякох си якето и излязох от дома му, а той ме гледаше ли гледаше, изпиваше ме с очи. Е, да се надяваме, че няма да се видим пак. Той има семейство, дете.
Таксито беше пред вратата. Качих се, казах адреса на фирмата, в която работех и се отпуснах на седалката. Имаше поне половин час път до там. Телефонът ми иззвъня. Дигнах.
– Ало?
– Голямо е животно, нали? – пак мъжкият глас, който определено ме побъркваше.
– Откъде знаеш? – изумена бях аз, притеснението ми се връщаше бавно, след това.
– Казах ти, знам всичко. Една седмица, в която животът ти ще се промени. Ще видиш. Напръскай се пак. Ароматът те прави спокойна. – затвори.
Кой си ти? И защо те желаех, с всяка частица от тялото си. Той знаеше всичко, все едно беше там и ни наблюдаваше. Но знам, че нямаше никого, бяхме само аз и горилоподобният татко. Мислех през целия път… за това, което се случи. Не беше характерно за мен, но не изпитвах някаква вина. Беше просто секс, нищо повече. Дори нямаше да го видя този татко. Да се надявам.
Таксито ми стигна до паркинга на бизнесцентър Зора. Точно преди да сляза, си пръснах малко от парфюмчето. Слязох от колата, пооправих си дрехите и се насочих към сградата. На последния етаж се подвизаваше фирмата, в която работех… мразех тази работа. Давах всичко от себе си, за да ми измъкват идеите изпод химикалката. Шефът ми се беше обградил с жени, които или беше изчукал, или ги беше накарал да му врътнат свирка. Но Ленчето беше неговата фаворитка. Тя беше там доста отдавна и се занимаваше с най-рискованите поръчки, онези, които изискваха секс, за да се случат. А аз не бях поддала на атаките на своя шеф – господин Явор Методиев. Не, че не беше симпатяга, дори беше доста красив, но голямо келеме. С удоволствие да го заплюеш в лицето, пълен нещастник. И си позволяваше да обарва подчинените си, да ги стиска за дупетата, да им бърка под полите. Това изобщо не го притесняваше. Те му принадлежаха. Голяма част бяха омъжени, имаха и деца. Е, това не им пречеше да паднат на колене и да му налапат пишката. Златна ли беше, недоумявах, но определено от нея течеше шоколад, сигурно. Щракне ли с пръсти, тази, която е посочил, трябваше да му направи свирка на безценния пенис. Моя милост, аз, се движеше основно с дънки, репутацията му я знаеше Вальо, когато се явявах на интервюто. Нае ме, защото вършех работа. Трябваше да има и такъв човек в офиса, нали?
Винаги, точно в дванайсет часа, имаше оперативка. Решаваха се главни въпроси, опипваха се колежки, най-вече Ленчето. Умираше да ѝ пусне ръка под полата и да ѝ стисне кълката. Ама дъртата руспия не го и прикриваше. За тяло, имаше го, но нищо особено. Важното беше свирки да прави, а тя ги умееше. Шефът ни, пълно мъжко курве, което като изискване в обява за работа, трябваше да пише, че определено трябва стажантките му, както и работещите, да въртят много добре изкуството на оралната любов. Любов? Звучи странно как може да се описва нещо, където изобщо няма любов. Както и да е. Уточняваха се важните неща на тези оперативки – клиенти, работи, срещи, график за работата, списъци с отпуски и други от този сорт.
– Пепи, онзи клиент си чака рекламната кампания, дето се очаква да се пусне скоро по нета. – говореше с доста нисък тон, за да прави впечатление и да горещи женорята. – Имаме нов клиент. Нашият желан Виктор Борилов. – настана тишина.
Да, това беше готиното татенце, което разминах на стълбите към касата в яслата на Краси. Какво ли му е щукнало, че да дойде тук? Той беше от онези риби, баракудите, които трудно поддаваха на предложения, освен ако не акаш злато. Ако не е изгодно за тях, няма да стане.
– Виктор ми се обади тази сутрин и пожела рекламната му кампания да я води нашата фирма.
– Коя ще е нещастницата, която ще врътнеш на бавен огън? – попитах аз, дори не се замислих какво казвам, някак думите ми излизаха без много да мисля.
– Иска определен човек. Иска теб, Ирена.
– Какво? – изненадах се.
– Да. – потвърди шефът ми и си облиза ъгълчетата на устата. Беше вперил очи в мен и не ме изпускаше от поглед. – Ама няма да отидеш така на срещата. Ленче, купи ѝ бельо, чорапи, някоя рокля. Никакви дънки. Обядът ще се проведе утре в един часа, в ресторант „Дъ файв“.
Супер! Скъпарски ресторант за един кирлив договор. Да се радвам ли, да плача ли. Трябваше и да се запозная със самата фирма и това, което може да се прилага към реклама. Събирах си документите от масата, почти не чувах какво говори шефът ми. Та и по-добре. Дразнеше ме мазната му мутра. Той ще ми дава акъл как да се обличам. Е, Ленчето много се зарадва, че ще ходи по магазините, за да купува дрешки и поне няколко пъти ме попита кой размер съм, за да не обърка нещо и да не стане грешка с по-малки. А оперативката дори не беше свършила. А аз бях като слънчасала и… защо ли се чувствах така… щях да се справя. След като Виктор Борилов е поддал на хилядите ни предложения, значи има нещо, което го е привлякло истински. Не ме интересуваше какво беше то, важното беше договорът да бъде подписан.
Гледах в една точка и дори не разбрах кога са се изнесли останалите. Усетих нечия ръка да се спуска от рамената към гърдите ми.
– Гледай да го омаеш. – прошепна ми в ухото мазния гласец на моя „обичан“ шеф, опитах се да махна ръката му, но той ме стисна. – Недей! След като бачкаш в тази фирма, ми принадлежиш, разбра ли? Един ден ще ми лапнеш хуя и ще викаш за още…
Само аз ли съм нормална в този офис? Какво толкова му харесваха на шефа ми всичките жени, които работеха тук? Просто не разбирах…
Следобедът беше широко понятие. Рано приключих с подготовката на договора, който трябваше да взема с мен и съответно да представя на Виктор Борилов. Казах си името му още няколко пъти наум, може би, за да си представя по-ясно срещата ни, или да се подготвя за него. Не знам. Изведнъж в съзнанието ми изникна името на Краси. Набрах брат ми…
– Ало? – се чу от другата страна.
– Вале, – малко притеснена, но въпреки това събрах смелост. – абе, трябва ли да взема Краси от яслата?
– Не бе, сис! Споко! Той вече си е в къщи. На теб какво ти се яде?
– Ще поръчваш ли?
– Ми… Бориса ще отсъства четири дена.
– Каквото прецениш, Вале, нямам претенции.
– ‘Айде, сис, до после! – затвори.
Точно в шест и десет, Ленчето влезе в офиса с четири торби от доста луксозни магазини. Въпреки че работех доста, нямах тази финансова възможност да си взема бельо от Клеопатра, да речем. Едва ли някой ще ти бръкне под блузата, за да ти гледа етикета. Момент… сутринта ми бръкна под блузата един доста разгонен чичак. Оле, странна работа! Помнех всичко, дори възбудата и удоволствието, но беше някак особено, все едно се е случило, но не точно.
Преминах през куп инструкции, как трябва да изглеждам на срещата. Все едно бях на лекция. Ленчето натвърди на грима и прическата, които са просто задължителни. Приготвих си документите, които трябваше да нося, взех покупките и реших да се прибера. Брат ми и племенникът ми ме чакаха у тях да хапваме.
Забавни моменти…
О, да! Предстоят още! Бъдете търпеливи…