Пастор Йоан основно помагаше в католическата църква. Рядко водеше богослужение или пък изповядваше. Но в последно време епископът боледуваше твърде често, та му се налагаше да върши и тези неща. Така задълженията му се увеличиха доста.
Беше се преместил от България в Англия, за да избяга от всичко, но най-вече от нея. Затова и „надяна“ расото. Имаше нещо възпиращо да си с черни панталон и риза, и бяла яка. А беше още млад – за тридесет и две годишен можеше да си поживее още. Но каква ли муха му беше бръмнала, никой не разбра. Едва ли положението беше толкова лошо. Е, Ангелина го беше зарязала по жесток и грозен начин, а нямаше спор, той я обичаше прекалено много. И беше красив, чаровен – светлокестенява коса, зелени очи, продълговато лице, винаги гладко избръснат, така го налагаше вярата. И се поддържаше – сутрин излизаше да тича или правеше упражнения в къщи. Можеше да си намери някоя друга приятелка и животът му да тръгне в обичайния ред, като на един нормален мъж на неговата възраст, но не… Йоан се отказа от това. Както и от живота, който водеше, приятелите си, средата си, роднините си, влезе да учи, а след това „избяга“ на другия край на Европа. Не, че тук му беше много добре, но поне беше далече от всички останали проблеми в родината си и от нея.
Децата на енориашите, които посещаваха църквата, където беше разпределен, много го обичаха. Един ден и през неговата глава мина мисълта, че щеше да бъде прекрасно, ако поне веднъж беше станал баща. Но… той се отказа от абсолютно всичко и избяга. Сега се радваше на чуждите, а това го глождеше. Да не говорим, че имаше красиви англичанки, които проявяваха нескрит интерес към него, но нали се беше отдал на Бог, всичко свършваше с потупване по рамото и „До следващата литургия!“. Не можеше да възприеме жените по този начин… вече не. Ангелина беше жената на неговия живот и всяка друга беше част от общото цяло. „Безполови“, да, така ги определяше, всичките на тази планета… Странно е обаче, как ни опровергава съдбата понякога…
Йоан обичаше да помага на децата в техните уроци. Често ходеха и на място, в различни домове… Имаха толкова открито съзнание, не можеха да лъжат и казваха нещата, както си ги мислят. Това го удивляваше. Де да можеха всички хора да бъдат като тях, щеше да бъде лесно и достъпно, нямаше да има корупция, нито пък лъжи. Но светът извън детските стаи беше различен – суров, груб и арогантен. Затова и после трудно се връщаше към църковните си задължения. Говореше на български, английски, а от Библията четеше основно на латински. Така беше по-достъпно, ако можеше да се нарече по този начин. Имаше и една Свещена книга на английски език, епископът го караше да чете на латински на литургиите, а после да обяснява, каквото можеше и както можеше. Голяма част от българите знаеха добре езика и не им правеше впечатление, но на него му звучеше неприятелски и чуждо. Все едно предаваше страната си. А изповедите ги провеждаше според това какъв човек е влязъл и каква е неговата националност.
Тъкмо се беше прибрал от посещение на дом за сираци „Мърси“, когато забеляза млада жена на скамейките. По това време беше винаги празно, ранният следобед, за първи път виждаше човек. Косата ѝ беше прибрана на опашка, вързана ниско, дълга и тъмна. Беше облечена с черна жилетка и дълга черна пола, под коляно. Кожата на лицето ѝ беше изключително бледа. Имаше нежни и деликатни черти, беше като изрисувана – големи тъмни очи, като на кошута, тънки вежди и прекрасни плътни устни. Защо ли толкова много се загледа по нея? Просто жена, като всички останали, които посещаваха църквата… Но не точно… Очите ѝ бяха зачервени от плач, беше събрала ръце като за молитва. Забеляза как една сълза се търкулна от крайчето на окото ѝ и остави блестяща диря по бледата ѝ буза, след това падна на мраморния под. Йоан се спря, загледа се за момент към нея, дори не го беше забелязала. Редеше някакви думи и хлипаше. Тя извади от джоба на жилетката си бяла хартиена салфетка и забърса носа си, който също беше протекъл. Странно, не му се струваше позната, за първи път я виждаше. Много добре помнеше физиономиите на хората и ги знаеше по име, но нея… Дори нямаше и кого да пита коя е.
Сестра Савина също беше българка католичка, а и също като него беше решила да напусне България, та когато се срещнаха в същата католическа църква, в която го бяха разпределили, много се зарадва. Поне едно познато лице. Много често тя му помагаше при срещите със сираците, защото работеше основно там. Та сега, след като Йоан видя странната непозната, веднага реши да намери Савина и да я пита дали случайно не я познава. Все пак тя по-често обикаляше между хората. Откри я до разпятието на Исус Христос, където винаги се молеше.
– Да познаваш жената в църквата? – запита я директно той, възможно най-тихо, не искаше да го чуе непознатата. Сестра Савина спря молитвата си, извърна очи към него, след това погледна към скамейките.
– Оу! – възкликна тя и направи кисела физиономия. – Бродницата в черно пак е тук! – на Йоан не му се понрави сравнението, беше прекалено жестоко от нейна страна, все пак беше отдадена на църквата, нямаше право да съди хората. Тя продължи: – Идва и плаче, моли се, след това си заминава. Не си ли я виждал преди? – ами не я беше виждал, това му беше първият път, нали затова я питаше. Той вдигна рамене, че не я познава. – Не говори много, даже хич!
– Не знаеш ли името ѝ? – попита Йоан, видимо подразнен на коментарите ѝ, можеше да си ги спести като човек на вярата.
– Не, не го знам! – отрече тя и се обърна пак към разпятието. Започна отново да се моли.
Ох, ама че дразнеща можеше да е понякога! Само с децата явно се държеше добре. Той се отдалечи от нея. Реши да отиде и да се запознае, едва ли щеше да го „изяде“ тази странна непозната. В момента, в който тръгна по пътеката между дървените скамейки, жената вдигна глава, видя го, изправи се и се прекръсти. „Хм, така се прекръстват православните християни!“, помисли си той. Тя се обърна и тръгна да си ходи. Той я последва. Искаше да разбере коя е. Все пак познаваше голяма част от енориашите. При това тук в неговата църква, православен трудно можеше да се види. Забърза крачка и я хвана за дрехата точно на вратата.
– Извинете! – изрече той на български, надяваше се да не е сбъркал езика, а тя се опитваше да се измъкне. Щом го чу, се закова на място. – Простете! – стана му неудобно, не искаше да изглежда груб, та нали беше свещеник.
Тя го погледна, беше изненадана. Но очите ѝ бяха толкова красиви. Йоан преглътна, беше привлечен от нея.
– Вие сте свещеникът – каза тя, също на български и го огледа от главата до петите. – Казаха ми, че българин води литургиите в тази църква. – Той поклати глава за „да“. – Идвала съм и преди, но тогава беше възрастен свещеник. – Ако епископът не се беше разболял, сигурно изобщо нямаше и да я види.
– Как се казвате? – попита я Йоан, искаше да научи нещо повече за нея, подтикнат от странно любопитство.
– Лазарина – представи се тя, лицето ѝ не се изменяше. Остана си все така тъжно. – Преди две седмици се преместихме със съпруга ми тук за постоянно… Православна християнка съм, няма да идвам повече, ако е в разрез… – тя спря, все едно беше направила нещо грешно. Очите ѝ тръпнеха в очакване той да каже нещо. А Йоан стоеше и я наблюдаваше. Нещо в нея го привличаше като магнит. Не искаше да я пропъжда. Сигурно ѝ беше много трудно да е на ново място различно от България.
– Не е в разрез с нищо – реши да бъде максимално откровен. – Вратите на храма трябва да са отворени за всички, независимо какво е течението на вероизповеданието, което следват. – Епископът едва ли би се съгласил на думите му, но нещо неистово го „притегляше“ към нея и не му се искаше да я отпрати: – Не съм те виждал на литургиите.
– Не съм и идвала. – призна тя и наведе глава, май се засрами от думите си. – Предпочитам да не идвам с другите миряни. Не мога да не се прекръстя като излизам от храм, но предпочитам да е по обичайния за мен начин – беше открита тя. Той много добре знаеше за какво говори. Дори мислеше като нея. Православните християни се прекръстваха огледално на католиците. – Бих желала да си вървя, може ли? – очите ѝ го погледнаха умолително. Нямаше толкова прекрасна гледка, а Йоан беше видимо привлечен от техния особен блясък.
Тя се извини, поклони се лекичко и се обърна да си ходи. А той се загледа по нея. Почувства се като ученик. Сърцето му заблъска учестено, дишането му се накъса. Тя беше различна от всички останали жени, които виждаше тук, беше българка и това още повече го омайваше в нея.
След неделната литургия, имаше събиране в едно помещение до църквата. Епископът се радваше, че щеше да се завърне към нормалните си задължения след боледуването си. Имаше чай, всеки беше направил нещо и донесъл, каквото е могъл, но от сърце. И тогава видя Лазарина. Тя се въртеше около портата на външния двор. Беше с прилепнали дънки и широка синя туника с дълък ръкав. Косата ѝ беше разпусната. Изглеждаше зашеметяващо. За Бога! Що за порочни мисли преминаваха през съзнанието му? Та той се беше отдал на Бог! Никакви жени, нито една! Но тази… Ох! Големите ѝ очи бяха толкова изразителни и прекрасни, а очарованието, което струеше от тях, го бе омагьосало. До тук с религията!
Тя навлезе бавно в двора на църквата, искаше да остане незабелязана от останалите хора, които по принцип идваха тук. Но семплото облекло, за разлика от изтънчените костюми и рокли, нямаше как да не предизвика интерес. А мъжете… Самюил, около четиридесетгодишен фермер, от двадесет и една женен за Елизабет, вече сравнително пухкава и закръглена жена, се вторачи в нея и облиза устните си. А Йоан прочете в очите му желание за „порочен грях“. Ама бил мръсник! Изруга наум и няколко пъти помоли Бог за прошка. Лазарина заобиколи всички, прекръсти се пред входа на църквата и влезе вътре. Някой се подигра с това, колко е невежа, след като е изпуснала литургията, но Йоан знаеше причината. Реши да я последва. Останалите да ходят да се забавляват, той имаше „работа“.
Тя седеше на пейка, беше събрала ръце за молитва и говореше нещо. Той не искаше да я прекъсва, но нещо неистово го влечеше да седне до нея. Направи го.
– Мога ли да се изповядам? – попита го тя и го погледна с огромните си кафеви очи. Отново бяха влажни от сълзи.
– Разбира се, че можеш! – съгласи се Йоан. Не искаше да ѝ отказва абсолютно нищо. Не. Искаше му се да е възможно най-дълго време до нея… и какви прекрасни устни имаше само. Зачуди се дали някога се е усмихвала, беше я виждал само да плаче. – Как искаш да протече изповедта? В стаичката или направо тук?
– Не знам! – объркано отвърна тя и вдигна рамене. – Никога не съм се изповядвала преди. Не съм мислила, че имам грехове. – Откровението ѝ го очарова още повече. Беше искерна като дете.
Той хвана ръката ѝ и я поведе към изповедалнята. Най-обикновено помещение в църквата с два стола – един за пастора и един за мирянина. Нищо особено. Тя се настани, той седна срещу нея и я погледна в очите. Отначало Лазарина се притесни, че трябваше да сподели тайните си с абсолютен непознат, но тук нямаше никакви приятели, нямаше и на кого да се обади. Беше самичка в страна, която не познава. При това, на кого ли щеше да разправя един свещеник за нейния „блудкав живот“. И тя започна плахо. Разказа му как се е запознала със сегашния си съпруг, който е с десет години по-голям от нея. Родителите ѝ я принудили да се омъжи за него, тъй като той имал пари – притежавал собствена фирма за внос и износ, както и се занимавал с търговия. Но те не знаеха за една много тъмна негова страна – подпомагаше чуждия пазар с „бели робини“, внасяше наркотици и участваше доста активно в контрабандата на оръжия. Това тя го открила няколко дни след сватбата им. Прекрасната ѝ приказка се превърнала в кошмар. При това ѝ откровение Йоан пребледня. Как ли можеше да реагира по друг начин на чутото? Тъй като тя знаела прекалено много, мъжът ѝ я заплашил, че ако го издаде, било възможно майка ѝ и баща ѝ да пострадат, може би избра „по-мекия“ вариант на убийство. Тя се беше превърнала в съучастница на тъмните му дела и сделки. Наивността ѝ, че може такъв човек да я обича, била тотално разбита, когато разбрала за дългогодишната му любовница. И тя пристигнала в Англия заедно с тях, дори живеела в съседната къща, но Лазарина не можела нищо да направи. Помолила го да се върне в България, при родителите си, че нищо няма да им каже, но мъжът ѝ бил прекалено описателен как английското правителство щяло да им я върне – в черен чувал на парчета. Оказала се „затворник“ в чужда страна. И това продължавало от две дълги години, а от две седмици се установили в това английско градче и то само, защото се намирало достатъчно пазар за тъмните му сделки. Господи! Той беше потресен от разказа ѝ. Явно затова толкова много плачеше, когато идваше в църквата. Беше намерила утеха, „бягство“ от гадния живот, който водеше, зад четирите стени на този храм. Кой ли би искал съдба като нейната? Но искреността ѝ, чаровното ѝ излъчване, прекрасните ѝ големи очи – всичко това го привличаше толкова силно…, но не като към човек, „безполов“, той я виждаше като привлекателна и сексапилна жена, а това го побъркваше. В него от дълги години не се беше надигало желание да притежава нещо. Но сега искаше тази жена да бъде негова, по онзи плътски начин. Изненадан от усещанията, които се пробуждаха в него, той я помоли да си върви. Тя го послуша.
Две седмици не я беше виждал, а тръпнеше в очакване да съзре големите ѝ „кошутени“ очи и онези плътни устни, които никога не беше виждал да се смеят. Прибираше се от дома за сираци, отваряше вратата на църквата и се надяваше, че ще я съзре на скамейките да се моли. Но тя не беше там. Не идваше, дори и на неделните литургии. Епископът ги водеше, но Йоан помагаше с изповедите. От Лазарина нямаше и следа. Никой не знаеше къде живее, а той изпитваше нуждата да разбере. Тя объркваше мислите му, съзнанието му. И тогава за първи път от много време пожела да се откаже от вярата си, от расото, с едничката цел – една обикновена жена да е в прегръдките му и да я люби страстно. Почувства се гузно. Това му костваше четиричасово молене на мраморния под в църквата. Все едно се беше омърсил с порочните си мисли за нея.
Йоан ходеше при децата от дома за сираци по-често. Установи, че избягва завръщането си в църквата. Епископът не беше особено щастлив от този факт, но Йоан просто отказваше да сподели причината. Чувстваше се като обладан – само така можеше да обясни зараждащото се чувство в него. И си спомни за Ангелина. Тогава беше същото, но сега… Лазарина го побъркваше до болка. Той не можеше да спи, не искаше да се храни, излизаше по никое време от дома, който му бяха предоставили от църквата, и излизаше да тича. И тичаше… докато не му изтръпнеха краката от болка. Прибираше се изморен, къпеше се и искаше да излезе пак, за да направи същото – да избяга. Това се повтаряше от много време. Само така не мислеше за нея…
Ставаше рано, оправяше се, обуваше маратонките и още по тъмно излизаше навън. Никой англичанин не би се надигнал от топлото легло, за да ходи да спортува. Всички се излежаваха до късно, затова и бяха толкова дебели. Рядкост беше някой да изглежда добре. Епископът, като човек на възраст, беше кльощав като щека за билярд. Но беше тренирал спортно ходене на младини и все още „ходеше“ с километри. Това му доставяло голямо удоволствие. Същото беше и с Йоан. Веднъж започна да тича и все едно се пристрасти. Започна да увеличава натоварването, след това включи и други упражнения… Тялото му започваше да придобива мускулест вид, не защото го е искал, а защото една болка притъпяваше с друга. Така и сега. Ставаше рано, самонаказваше се за зараждащите се чувства в него към Лазарина и излизаше да тича цели километри. Дъжд, мъгла, не, нищо не го спираше. Слагаше маратонките и излизаше навън. До една сутрин…
Часовникът на ръката му показваше пет и половина. Обичаше тишината, спокойствието в този час на деня, студенината, която го галеше по лицето. Чуваше само звука от маратонките си по асфалта и задъханото си дишане. Това му харесваше. Все едно насищаше тялото си с енергия. И тогава забеляза женска фигура пред него. Дълга тъмна коса, вързана ниско, черен анцуг и сиви маратонки. Имаше постоянен ритъм на бягане, но прекалено бърз и агресивен. Изненада се. Другите се влачеха като охлюви, но тя… Боже! Последва доста силен спринт, Йоан видя колко бързо се отдалечава от него, след това забави отново, но темпото ѝ остана все така бързо. Реши да я настигне. Беше добър на кратки разстояния, а в последно време се справяше добре във всичко. Преодоля дистанцията за кратко. И се изравни с… Лазарина. Но тя дори не го забеляза. Видя слушалките в ушите ѝ, може би не го и чуваше… докато не я докосна по ръката. Допирът му я изплаши, тя се завъртя рязко, удари го, след което се спъна в него и падна, той също беше съборен върху ѝ, беше го повлякла.
Беше ожулил колената си, както и лактите. Анцугът му беше скъсан, положението при нея не беше по-различно. Телефонът ѝ при падането им, се беше потрошил, а горницата ѝ беше съдрана по ръцете. Тя изохка. Той я затискаше с тялото си, тежеше ѝ.
– Господи, извинявай! – прошепна той и тръгна да се изправя. Ръцете ѝ го обвиха. Онова порочно желание се надигна в гърдите му. Сърцето му биеше бясно…, но уханието ѝ беше повече от божествено. И тези големи очи, толкова прекрасни, сега го наблюдаваха, при това доста по-различно от предния път при изповедта. На лицето ѝ се появи плаха усмивка. О, колко беше красива! – Не исках да те стряскам – продължи Йоан, все така тихо. Все едно се притесняваше, някой да не го чуе в този ранен час. Искаше да целуне тези устни, копнееше за допира им, за нежността им. Но Лазарина беше доста по-бърза и в това. И се оказа прав. Те бяха сочни, вкусни и толкова прекрасни. В следващия миг това го притесни, мислите му бяха свързани с грях. Та той се беше отдал на Бог, не можеше да желае плътски една жена. Що за кощунство? Той се изправи по най-бързия начин, помогна на нея и без да ѝ каже и дума, побягна с все сила към къщата си. Дори не се обърна да я види. Не можеше. Не беше редно. Не трябваше.
От два дена мислеше само за нея. Сън не го спохождаше и мира не му даваше. Непрекъснато се сещаше за нея. Помоли епископът и Савина да го извинят за няколко дни. Каза им, че е болен и не се чувства никак добре. Предпочете да си остане в къщи. До един момент… Това, че беше затворен го изнервяше. Набързо приготви малко дрехи, сложи ги в сак и излезе. Искаше за пореден път да „избяга“, и този път от жена. От Лазарина. Хвана автобуса, искаше да отиде в хижата на негов приятел англичанин, който беше извън страната за няколко месеца. Тя се намираше на час и половина път от града, в който живееше, при това, районът беше безлюден. Зарадва се, когато слезе на спирката. Природата беше уникална. Дърветата бяха високи, зелените им корони скриваха небето, въздухът беше чист и миришеше на свежест и дъжд. Закапа. Йоан забърза крачката, трябваше да стигне до хижата, преди да се намокри. Докато…
Измежду дърветата му се стори, че видя фигура. Жена. Той се спря. Огледа се. Усети аромата ѝ, можеше да го познае, защото и преди се беше срещал с нея. Лазарина. За миг забрави всичко, религия, расо, това, че е свещеник. Тя го побъркваше. Йоан тръгна по следата като хрътка, искаше да я хване и да я целуне. Жадуваше за нея. Но как беше разбрала къде е той? Беше му все едно. Трябваше да я хване. Преследването започна… Тя се спираше, изчакваше той да се приближи достатъчно и след това хукваше в избрана от нея посока, а Йоан я следваше. Работата беше там, че беше по-бърз. Настигна я и я притисна към себе си. Очите ѝ бяха толкова красиви, като на кошута. Наблюдаваше я и копнееше за всяка ласка, която можеше да даде или получи от нея. Той я целуна, тя не се дръпна, беше „жадна“ за него. Отдавна не беше усещал този прекрасен допир, не беше държал жена в ръцете си. А тази го изкушаваше до крайност. Дори и не разбра кога раздра ризата ѝ, гърдите ѝ се откриха – големи и обли. Поредната порочна мисъл премина през съзнанието му. Изгаряше го желанието да ги оближе и целуне. И го стори. А тя тръпнеше от удоволствие и стенеше в ръцете му. Не можеше да си представи, че имаше толкова гореща жена до себе си. Искаше я все повече и повече, с всяка една секунда. Възбуждаше го силно, възпламеняваше го. Последва още една гореща и страстна целувка, езикът му бързо си припомни какво можеше да прави и как да доставя наслада. Стори му се, че всичко около тях се нажежи да червено. Едрите капки дъжд не можеха да угасят пламъка, който гореше в телата им. Истинско желание и страст. Дори и не разбра кога смъкна спортния панталон, който беше обула, както и бельото. Пред него стоеше греховно красива гола жена, която го побъркваше. Обгърна я с ръце, тя направи същото, вдигна я, краката ѝ го обвиха около кръста. Откопча дънките си, не можеше да чака повече…
Опря гърба ѝ в дърво, тласна силно, проникна в нея. Тя изстена. Захапа я за врата. Кожата ѝ ухаеше толкова хубаво. Повтори. Искаше да усети всяка първична тръпка от това блаженство. Беше прекрасно изживяване. И той искаше да му се наслади до край. Не можеше да спре… Целуваше я, тя му отвръщаше по същия жарък начин. Захапваше я за ухото, отдръпваше се и с ряз повтаряше. Харесваше му да наблюдава желанието в големите ѝ очи, да се извива в ръцете му при всяко негово проникване и да стене. Подлудяваше го като отмяташе глава назад, като го стискаше с крака и придърпваше с ръце рамената му към себе си. Но допирът ѝ беше неповторим. Уникален. Дяволски греховен. И искаше още. Чуваше сърцето ѝ как бие, помирисваше нарастващата ѝ възбуда, желаеше да я целува непрекъснато, тръпките на удоволствие се разпростираха в телата им. Можеше да ги подуши. Тласък след тласък, резки и дълбоки, все повече ги приближаваше до върховната наслада. И тя беше негова, той я притежаваше, цялата. „Моя!“, неистово ръмжеше съзнанието му, щеше да я „бележи“, защото искаше да я има. Завинаги. Захапа отново врата ѝ, стисна, забърза движенията, но не отслаби захвата на зъбите си. Тя му принадлежеше, тялото ѝ, красотата ѝ, всичко. Последен стон се откъсна от плътните ѝ устни, последва целувка, той я прие жадно. Усети силен спазъм, тя се сви и се гушна в него. По гръбнака му пробягна особена тръпка, не я беше усещал от много време, но беше силна и изгаряща. Разпростря се изцялото му тяло. „Дяволско удоволствие“ се разнесе в телата им, той я обля с топлата си сперма. Стисна я, нямаше да я пусне… Вече не. Тя беше греховно „негова“.
– Как така заминаваш за България? – попита го Савина, по лицето ѝ се четеше изненада. Да не повярваш, че можеше нещо да я изненада.
– Решил съм вече – отговори ѝ кротко Йоан. – С Лазарина ще помагаме в едно село за деца с проблеми. Имат нуща от доброволци.
– Епископът няма да е никак доволен. – сърдито подхвана монахинята и вдигна вежда, не харесваше „Бродницата в черно“, както я наричаше. – А мъжът ѝ съгласен ли е?
– О, да! – една греховна усмивка се разля по лицето му, остана незабелязана от нея. – Свързано е с религията, а той няма нищо против… Все пак оставя жена си в ръцете на Бог!
