Михаела вече отваряше входната врата, когато Ангел беше в началото на стълбите. Да му се невиди, ама тя била бърза! Още преди да успее да викне след нея, тя хукна по алеята с такава скорост, че се чудеше дали изобщо да бяга след нея. Сега или никога. Ако не ѝ обясни, нещата щяха да станат още по-сложни и тогава щеше да стане още по-зле. А той искаше да е с нея. Вече не го интересуваше какво мисли брат ѝ. Да си ги говори неговите и да не ги закачат. Мамка му! А тя определено можеше да бяга, но и той не се отказваше. Щеше да я стигне, та ако ще да пробяга цял Лондон след нея.
След няколко пресечки, десетина крясъка след нея и двама съборени души, на които спря да се извинява, забеляза, че тя се изморява и забавя темпото. Това беше неговия шанс да я настигне, сега или никога. Сега, мамка му, сега! Не можеше да си позволи никога. Скъси дистанцията, протегна ръка и я хвана за горнището, дръпна я рязко и я повали. Падна и той, повлечен от нея. Той се изправи и реши да ѝ помогне, но тя удари протегната му ръка. Видя, че очите ѝ се пълнят със сълзи. Не можеше да стане по-зле. Мамка му!
– Не ме докосвай! – кресна Михаела срещу него и отстъпи крачка назад. – Проблемите така ли ги решаваш? Като викаш курва? – Ангел се почувства ужасно, като нахокано малко дете, наведе глава и заби поглед в обувките си. Толкова го беше срам от себе си и от Михаела. След скандала с брат ѝ си беше помислил, че всичко е свършило и това, което направи, беше като утеха. И за какво?
Михаела тръгна напред, той се опита да я настигне, но след като на няколко пъти му извъртя прилични шамари и бузите му започнаха да горят, се отказа. Мамка му! Животът му можеше да е адска помия. Спря се. Загледа се към нея, по-скоро гледаше как тя си отива и не правеше нищо. Тя беше жената, която го изпълваше с живот, която му даваше смисъл и беше тук, в същата шибана страна като него. А той за пореден път си провали шанса да е с нея.
Усети остра болка в гърба, секна му дишането. Ангел се задави, закашля се, мъжка ръка го стискаше за лакътя, но другата държеше нещо, което се беше забило до кокал в плътта му. До ухото му се приближиха устните на непознатия:
– Тя никога няма да е твоя. – прошепна той, който и да беше.
Болката беше силна, Ангел се свлече на колене, чу отдалечаващи се стъпки, който и да беше вече бягаше. Остана сам и …
– Мика… – изрече тихо с ръмжащия си глас точно преди да припадне.
Слънцето грееше в стаята. Можеше да го усети през затворените си клепачи. Отвори ги. Момент… това не беше неговата стая. Последното, което помнеше, беше пресечката, в която пресрещна Михаела и след това тя си отиде и дойде силната болка. Беше в болнично легло. В лявата му ръка беше забита игла за система, банката още беше пълна. Нощницата, която покриваше една част от едрото му тяло не скриваше факта, че беше абсолютно гол. Добре, че имаше и одеало, иначе щеше да се почувства много неудобно, когато влезе сестрата на визитация. На нощното шкафче до него имаше голям букет от някакви цветя, не ги различаваше много добре, но не му и трябваше. Забеляза картичка и кривия почерк на Григор: „Оправяй се бързо.“ Колко мило! Можеше поне да дойде да го посети и… Обърна главата си на другата страна – на фотьойла за посетители имаше плюшено вълче и връзка надути разноцветни балони. Кой ли пък се е направил на интересен?
