Страстта, която изпитваха и той, и Ина, ги изпепели доста бързо. След няколко месеца си дадоха сметка, че няма да се разберат – тя беше прекалено импулсивна, а той прекалено много премисляше нещата. Той беше спокоен и разумен, а тя не си мереше приказките и често разказваше пред приятелите му как той не е способен да се забавлява без нея. В края на краищата, явно ѝ писна да води връзка с толкова „бавен“, според нейните собствени думи, човек и се разделиха. Тя се върна в родния си град, за да избяга от него и от разбитата им връзка, а той остана там, където си беше стоял цял живот.
Когато отново се озова сам обаче, дори не се запита какво не е направил, както трябва. Всъщност след кратък размисъл установи, че беше направил всичко, както трябва – държеше се добре с нея, излизаха често, не се караха… според него всичко вървеше добре, докато тя не го изостави, проблемът си беше неин. Не можеше да я задържи при себе си, ако тя не искаше, както жена му не можеше да задържи него…
Всички тези неща го възпираха да се забърка с Лора. Тя беше прекалено млада, той вече беше изморен от глупости и драми… Ослуша се дали тя е все още на прага, не издържа и отоври вратата – да, по дяволите, това момиченце все още стоеше там и плачеше. Стенли се почувства като пълен боклук, а и най-вероятно беше – кой би затръшнал вратата по подобен начин под носа на някого? По дяволите!
– Лора, извинявай! Влез, моля те!
Тя го погледна с красивите си кафеви очи, лицето ѝ беше зачервено и мокро. Той я хвана за ръката:
– Съжалявам, че се държа така. Добре ли си? Искаш ли да влезеш?
Тя кимна с глава и пристъпи напред. Стенли затвори вратата след нея и я прегърна. Усети как тя се отпусна в прегръдката му. Пусна я, само за да иде за салфетки и да избърше сълзите ѝ.
– Държиш се ужасно – каза му Лора. – Знам, че съм досадна, но…
– Не си досадна!
– Не ме прекъсвай!
– Извинявай, права си… – наведе глава.
Замлъкнаха за момент и Стенли взе решение:
– Седни, сега ще ти приготвя нещо за вечеря.
