Двайсет минути по-късно, тя си нахлузи кожените ръкавици на ръцете, закопча коженото яке и си взе каската. Хвърли си чашката от кафето в кошчето и повторно се отправи към заведението. Стефан не се стърпя. Искаше да се извини за държанието на колегата си, на който все едно му пукаше изобщо от станалото, въпреки че трябваше. „Задник“ му беше малко като определение. И докато единият се отправяше към колата, другият тъкмо отваряше вратата на заведението. Тя си поръча сандвич, който тъкмо ѝ го сложиха в микровълновата да се топли. Стефан облиза устни. Притесняваше се, сега остава и на него да му лепне шамар като на Георги… застана зад нея и я побутна с пръст по рамото, тя се извъртя рязко, косата ѝ се сурна по ръката му, нямаше толкова прекрасно на допир нещо, пое си дъх звучно. Или щеше да го бъхта или да му се развика…, но…
– Какво? – рязко прозвуча мотористката и сви свободната си ръка в юмрук. „О, мамка му, ще ме бие!“, мина през главата му като видя как красивото ѝ лице се изопва в изражение на професионален бияч.
– Не, нищо! – изрече Стефан и вдигна защитно ръце той пред себе си. – Исках да се извиня за държанието му… – тя смекчи изражението си.
– Оу! – изглеждаше видимо объркана. – Защо ти се извиняваш? Той искаше да ме излашка на мотора ми! – гневно каза тя и постави ръка на кръста си, която естествено Стефан наблюдаваше с изключително внимание, кой знае каква щеше да е следващата ѝ посока на отправяне.
– Хъ! Каза ми, че те е питал дали искаш да те черпи кафе. – почеса се Стефан зад ухото, но продължи да я наблюдава и се изненада, когато на лицето ѝ грейна усмивка.
– Така ли ти каза? – попита го невярващо тя и още повече се ухили срещу него. Имаше нещо изключително чаровно в начина, по който се смееше. – За кафе не удрям хора по такъв начин… Името ми е Златина! – каза и протегна ръка към него, а Стефан отстъпи крачка назад, тя се разсмя отново. – Няма да те ударя!
– Бе аз откъде да знам какво ти е в главата! – изхили се той и разтърси ръката ѝ през ръкавицата. – Стефан, приятно ми е!
– Виж, ще бягам, че съм на тренировки. – тя се разрови във вътрешния си джоб на коженото яке и извади от там едно картонче, надраска телефонен номер и му го връчи. – Обади се някой път, ще те повозя с мотора…
– На това ревящо чудо не се качвам. – Стефан с ужас посочи към червеното Дукати, което Георги оглеждаше с голям интерес.
– Не бой се, мърка като котенце като го държа аз. – намигна му тя, взе си сандвича и излезе навън.
Стефан се качи в колата и закопча стриктно колана си, знаеше какво му предстои – форсиране на двигателя и потегляне с най-мръсна газ до оставяне на следи от гуми по асфалта. Но с интерес наблюдаваше как Злати старателно си прибира косата, след това нахлузи каската на главата си, преметна крак през мотора, дръпна го назад с няколко крачки, за да излезе от паркомястото, след това запали двигателя. Машината изръмжа гръмовно, тя вдигна крака на степенките и плавно потегли до отбивката за главния път. През това време Георги палеше колата и смяташе да се изравни с нея и да я засече. Нещо му беше станало и смяташе да се прави на гадината, която всъщност беше. И го направи, точно както предполагаше Стефан, така че моторът се оказа от външната страна на пътя. Свали прозореца и изкряска „Да ти го начукам, курво!“. Тя го погледна, свали едната си ръка от кормилото и сгъна доста показно пръсти, оставяйки средния да стърчи. След това удари спирачка и едновременно форсира. Задницата на мотора започна да буксува на едно място. Тя я лашна силно, което я накара да поднесе и в бавен такт започна да я движи наляво и надясно. Размириса се на горена гума. Плавно изправи машината, отпусна газта, както и спирачката и плавно потегли. В момента, в който Георги си помисли, че ще може да я настигне и да я засече, тя форсира Дукатито и го изправи на задната гума. Воят на мотора беше проглушителен, тя се отдалечаваше доста бързо. Стефан се почуства облекчен, когато се изгуби от поглед.
Тридесет минути след това, двамата влязоха с гръм и трясък в офиса, а кавгата започна точно в секундата, когато тя се изгуби. Георги беше напрегнал до последно вратните си кабели и крещеше колко задръстен бил колегата му, но и Стефан не му оставаше длъжен и неща от сорта „Можеше да се държиш прилично!“ доведоха до следващото…
– Абе, ти що не се прибираш довечера, както намериш за добре? – изръмжа Георги и стисна юмруци, след което погледна заплашително към Стефан, който беше сигурен, че ще изпълни заканата си, просто защото срещу него стоеше идиот.
Работата мина изключително тегаво. Добре, че шефката му закъсня с половин час след тях и не стана свидетел на всичките ругатни и обидни думи, които се изговориха за толкова кратко време.
На обяд задуха вятър, не беше особено приятно, тъй като му се наложи да излезе за малко. Но когато в ранния следобед запраска дъжд, още по-криво му стана. Нямаше никакво намерение да се моли, на когото и да било да го кара, където и да е. Щеше да се прибере някак. А, ако се наложи, можеше да хване и автобуса… о, да! Извън града минаваше стара междуселска маршрутка, тип микробус за доставка на картофи, но тази превозваше друг вид чували – хора. Преглътна. А и се возеха всякаква паплач. Язък за бежовия панталон и бялата риза, които беше облякъл. Все някой стабилно се отъркваше в него и придаваше част от неустоимия си аромат на пот. Просто прекрасно! Освен всичко останало, му се падна и да търси някакъв документ, заврян в на майка си детеродния орган, та докато намери прословутата папка, всички си бяха по абсолютна случайност тръгнали и той беше останал сам. В седем и половина и с изцедени сили, той заключи офиса и се отправи към близката спирка, която беше на километър от сградата, където се помещаваше седалището на счетоводната къща. Валеше така, все едно се лееше от бидон…, от него шуртяха реки вода, а колите просто не го пощадяваха и го пръскаха безочливо, щом гумите им попадаха в локвите. Чудесийка! Изнервен. Вбесен! Обувките му джвакаха звучно, а между пръстите му имаше вече солидно количество вода. Чу се особен шум, като от гръм, след това познат рев, който се усилваше с всяка измината минута. Мощното ръмжене на спортен мотор, който профуча край него с невиждана скорост и го оля като ндигнала се вълна, от насъбралата се по платното вода – той пък защото беше сух. Стефан изруга. И тогава забеляза как моторът забавя, след което спря. Изненада се, когато мотористът свали единия крак и го опря в асфалта, след което вдигна ръка и махна. Момент! Той разпозна червеното спортно Дукати на Златина. Затича се и спря, тя беше с каска и нищо не се чуваше какво му говори. Потупа зад нея…
– Ти луда ли си? – кресна той и взе да ръкомаха, изнервен от абсолютно всичко. – Няма да се кача на тази самоубийствена машина. – тя скръсти ръце и наклони главата, барабар с каската на една страна.
– Качвай си прогизналия задник на мотора ми, дявол те взел! – извика му тя, след като вдигна стъкленото забрало. – Колко смяташ да дремеш в този порой?
– Отивам към спирката. – съобщи гузно той и посочи към кабинката, която представляваше по-скоро крайпътен нужник, отколкото спирка на автобус.
– Автобуси няма да минат, защото дигата на близкия язовир се е скъсала. – каза тя и го стрелна гневно. – Пътят е затворен.
– Ами… – Стефан погледна към машината, която кротко ръмжеше. – добре… – съгласи се и се настани зад нея.
– Сложи си краката зад моите и се дръж за мен, но не ме стискай. – даде му напътствия, а той ги изпълни от до, след което пусна начелника и форсира машината. Дукатито изръмжа и потегли.
