Океан

Лятото беше любимият сезон на Мая. Прекарваше толкова много време покрай морето. Чичо ѝ беше спасител и тя обичаше да ходи на постовете. Там, по-младите му колеги я закачаха, или ѝ разказваха много неприлични вицове. Но тя не им се връзваше. Все пак беше голямо момиче и можеше да се оправи с малко повече тестостерон. Но да! Обичаше морето. Обичаше да ходи рано сутрин, още когато нямаше никой, освен спасителя на съответиня пост, да разпъне хавлията си и да легне на нея, под не толкова жарките лъчи на изгряващото слънце. Ароматът на море и сол я пленяваше толкова силно, обожаваше го, а вятърът се заиграваше с буйната ѝ дълга черна коса. Също така ѝ харесваше чувството пясъкът да е между пръстите ѝ. Толкова приятно и нежно! Но за нея беше още повече. Това беше невероятната ѝ връзка с една могъща и разрушителна стихия и никой не можеше да я разбере.

Като дете я беше повлякла една вълна навътре, на дълбокото. Крещеше и се бореше за живота си, а морето беше твърде бурно. Не беше послушала съвета на чичо си да не му се доверява толкова. Но, тя не искаше и да чуе… беше я омагьосало. Помнеше как се бори за всяка глътка въздух, както и усилието, което ѝ костваше да се държи над водата. Беше ѝ много трудно. Ръцете ѝ бързо се умориха, краката ѝ изтръпнаха и тя просто се остави водата да я погълне. За миг затвори очи, последният въздух излезе от дробовете ѝ на големи прекрасни мехури. Това беше краят, а тя вечно щеше да принадлежи на морето. Но Съдбата я срещна в този ден с някого. Силните му ръце обвиха крехкото ѝ детско тяло и я извадиха на повърхността.

– Дишай! – заповяда непознатият и я разтърси силно.

Очите ѝ се отвориха и се срещнаха с неговите – сини като небето, прекрасни и някак „безкрайно дълбоки“. Колко много очарование имаше в тях. И това прекрасно лице, суровите мъжки черти, изразените скули и плътните устни. Той плуваше внимателно с нея. Вълните сякаш смекчаваха силата си и се отдръпваха. Още малко и щяха да достигнат брега, където Мая щеше да бъде в безопасност. Морето беше изгубило своята неудържимост и беше потиснало гнева си. Той я държеше внимателно на ръце. Чичо ѝ се затича от един съседен пост, готов да я поеме.

– Не се доверявай на морето, момиче! – посъветва я непознатият и я погледна с прекрасните си очи. – То е стихия и унищожава всичко по пътя си…

– Не мога. – каза тя кротко. – Обичам го. – призна чувствата стаени в детското ѝ сърце, а мъжът, който я държеше, я погледна неразбиращо.

Чичо ѝ я грабна от ръцете на непознатия, няколко пъти я попита дали е добре, благодари му най-сърдечно и я помъкна към извиканата линейка. А Мая не можеше да откъсне очи от този непознат. Не беше виждала толкова силен мъж, с така изваяно тяло. Имаше дълга черна коса, която стигаше под раменете. Сърцето ѝ трепна за момент. Не беше изпитвала преди подобни чувства. Нима беше влюбена в своя спасител? Ама тя още беше тринадесет годишно дете. А той? Сигурно дори и като порасне нямаше да се сети за нея, отдавна щеше да бъде женен за някоя дългокрака миска със силикон в гърдите. Искаше да мечтае за него, искаше да го целува. Нима беше толкова лошо да бленува за мъж, който не познаваше? Той ѝ спаси живота. Това беше достатъчно.

Петнайсет години по-късно, пораснала, изгубила детското си излъчване, но придобила очарованието на зряла жена, тя идваше на същия плаж, където се беше случило това и очакваше да го види. Дълга черна коса, продълговато красиво лице, тъмни изразителни очи, стройно тяло – Мая. Дали щеше да я познае?

През годините го засичаше. Там, изправен до самия бряг, загледан в нея. Появяваше се изведнъж и изчезваше също толкова внезапно. Може би я пазеше да не ѝ се случи нещо. А тя още по-малко се страхуваше от морето. Затова и често се предаваше в хладната му прегръдка. Тайно се надяваше, че той отново ще се появи от нищото и ще я докосне…

Рано сутринта Мая беше дошла на плажа. Винаги, на точно определен пост, разпъваше хавлията, събличаше роклята и старателно я прибираше в чантата. Оставаше по черния си бански от две части. И чакаше точния момент… тогава водата беше най-подходяща да влезе и да се изкъпе. Изправяше се, разпускаше косата си и след това се отправяше към вълните. Първият допир на водата до кожата я караше да изтръпва, но чуството, как пясъкът се отдръпваше изпод краката ѝ, повлечен от водната стихия, беше вълнуващо за нея. Пристъпваше напред и смело се отправяше все по-навътре и по-навътре. Когато дълбочината стигаше до кръста ѝ, тя започваше да подскача и да се потапя все повече и повече. Последният подскок беше с главата напред във водата. Показваше се на повърхността и силно отмяташе косата си назад. Оглеждаше се, забелязваше как мъжете забравяха, че са дошли с приятелки и съпруги. Заглеждаха се, а на нея това ѝ доставяше известно удоволствие. Потапяше се отново и изплуваше пак, повтаряше това няколко пъти. След това започваше да прави кълбета, няколко напред, няколко назад, помагаше си с ръцете, като загребваше с тях вода и се завърташе още по-бързо. Понякога ѝ харесваше да стига дъното и да сяда там. Хладината на водата беше толкова приятна, за разлика от силния пек. Докато…

Нечии силни ръце я извадиха на повърхността, тя се озова лице в лице със същия онзи непознат, който преди петнайсет години ѝ беше спасил живота. Не се беше променил изобщо, все същият.

– Не ме слушаш! – изнервено стисна устни той.

– Не, не те слушам. – изрече тя и обви ръце около силното му тяло. – Липсваше ми. – беше откровена по детски, каквато си остана и на двайсет и осем.

– Казах ти, момиче, с морето шега не бива. – в дълбоките му очи се четеше гняв, но тя му се усмихна твърде лъчезарно. – Не му придавай чувства, то е разрушителна, смъртоносна стихия и няма да те пощади! – повиши глас срещу нея и се опита да се освободи от ръцете ѝ, не искаше да ѝ причини някаква болка.

– Ти ме пазиш. – каза тя и наведе глава, не искаше да го пусне, допирът до тялото му я караше да се чувства сигурна. – Виждам те всяко лято… – тя посочи брега, където най-често погледът ѝ го съзираше. – Там. – тя го пусна, виждаше опорството му да се освободи от нея, може би не му беше приятно да я докосва. – Гледаш към мен. – вдигна глава и го погледна, той също я наблюдаваше.

– Не ме предизвиквай, момиче! – изръмжа ѝ той и стисна силно ръката ѝ в лакътя. Болеше я, пръстите му спряха кръвта ѝ, чувстваше странни тръпки, очите ѝ плувнаха от сълзи.

– Мая. – прошепна тя, задавена от емоциите си и грубото му държание. – Казвам се Мая. Пусни ме! – проплака и се дръпна, той я пусна, а тя се обърна да си ходи.

Гневното му изражение се промени, смекчи се, сега се чувстваше объркан. Защо? Какви бяха тези странни чувства, които тя изпитваше към него? Той можеше да ги усети. Но предпочиташе усмивката ѝ, пред нейните сълзи.

Мая бързо излезе на брега. Когато се обърна към морето, непознатият беше изчезнал. Тя реши, че за днес плажът ѝ стигаше. Събра си нещата и си отиде.

Няколко седмици подред реши да не ходи на обичайното място, където по принцип ходеше. Може би беше редно да отиде някъде другаде, непознато на него място. Нейни приятели я бяха поканили на скали и тя веднага се съгласи.

Пътуването им премина сравнително леко, шофьорът им не беше безотговорен, както повечето на пътя, а беше сравнително внимателен. Стигнаха до мястото, като му се наложи да свърне по някакъв черен път, обрасъл с бурени и висока трева. Слязоха от колата и заслизаха по стръмния и скалист терен към „скалния плаж“, както го наричаха. Трябваше да минат по една изключително тясна пътека, изронена от дъждовете, която свързваше скалата със сушата. Работата беше друга, скалата беше изсечена като подкова, която свършваше внезапно, а долу се образуваше нещо като морска яма, резултат от прибоя и силата на вълната. Мая беше идвала и преди. Останалите се справиха чудесно, бяха обули стабилни обувки, или маратонки. Само тя беше тръгнала с джапанки. Колко ги мразеше! Но си помисли, че като е плаж, трябва да става и с тях. Беше нейн ред да премине, нямаше къде да се хване, освен да се задържа по изсъхналите треви, или да обхване с ръце полегатия и хлъзгав баир. Но друго се случи. Разронената пръст полепна по потните ѝ крака, което ги направи много хлъзгави, едното ѝ ходило се плъзна от джапанката, тя изгуби равновесие и провисна доста под пътеката, хваната за един издаден ръб на скалата. Под нея се пенеше морето. Вълните се разбиваха с грохот. Ето сега щеше да загази стабилно. Опита се да се набере нагоре, но ръцете ѝ не бяха толкова силни, единственото, което успя е да се залюлее. Това не ѝ помогна, а даже усложни нещата още повече. Едната ѝ ръка се изплъзна, последва я другата, тя падна от пет метра в разпененото море под нея. Преди да успее да покаже глава над водата, една вълна я повлече към скалите, завъртя я и я запрати в образувалата се яма. Мая зарита силно с крака и загреба с ръце, но дори и опитен плувец, можеше да се удави тук. С нея беше свършено.

Силните му ръце я дръпнаха нагоре, беше спряла да се бори от почти две минути, запратена на дъното на ямата. Разтърси я, но тя не отвори очи. Трябваше да я извади възможно най-бързо от водата за въздух. Белите ѝ дробове се бяха напълнили с вода. Морето видимо се укроти, след като той достигна до нея. Заплува нагоре. Времето за нея беше ценно.

Скоро достигна брега, извади я от водата. Докосна шията ѝ, не усети пулс. Започна да ѝ прави изкуствено дишане и сърдечен масаж, трябваше да бъде внимателен, беше прекалено силен, не искаше да счупи ребрата ѝ. В съзнанието му отекваше „Дишай!“. Вярваше, че ще я върне, също както и първия път. Дори и сега беше укротил вълните, за да може да я извади от разпенената паст на морето. Беше единствената, която изпитваше нещо към него, а му беше толкова самотно. Продължаваше… Нямаше да се предаде. Първият път беше лесно, тя беше момиченце, тогава я разтърси силно, но сега…

Тя усети усните му до нейните, почувства натиска на дланите му върху гърдите си. Отвори очите си и го видя надвесен над нея, беше загрижен и притеснен. Водата от дробовете ѝ реши да излиза, тя се закашля и изплю една част. Той я обърна на една страна и изчака да изтече всичко.

Виковете на приятелите ѝ се разнесоха надолу по склона. Той стоеше над нея и я наблюдаваше. А тя благодареше за всяка глъдка въздух, която достигаше до белите ѝ дробове.

– Аз… – изрече тихо Мая и погледна в тези безкрайно дълбоки сини очи. – Пак ми спаси живота.

– Ти си търсиш белята. – заключи нейният спасител и се натъжи. – Винаги ли си в опасност?

– Само когато съм до морето. – каза тя и докосна ръката му. – То ме привлича. Също като теб…

Тя се надигна и докосна устни до неговите. Толкова го привличаше. Той беше изненадан от странния ѝ копнеж. Отдръпна се, тя го караше да се чувства объркан, да желае да я защитава. Погледна към нея, в очите ѝ се бяха появили отново сълзи. Приятелите ѝ вече бяха на няколко метра от тях. Беше му време да си ходи. Приближи се до края на скалата, оттласна се и се гмурна в пенливите води на морето.

Приятелите ѝ настояваха да я закарат в болница, за да я прегледат. Може би така беше най-добре.

След седем часа обстойни прегледи, Мая най-накрая успя да се прибере в къщи. Докторите ѝ бяха препоръчали да почива, но на нея този вариант не ѝ допадаше особено. Не можеше да стои на едно място. Сновеше от единия край на жилището си до другия и обратно. Случилото се този ден не ѝ даваше мира. Защо се отдръпна? Не я ли харесваше? Поне мъничко? А тя беше лудо влюбена в тези сини очи, както и в него самия. Не можеше да стои тук, напрягаше я затвореното пространство, трябваше да излезе. Викна си такси и помоли да я откара до плажната алея.

Луната не беше пълна изцяло, но даваше светлина на вълните и очарование на морето. Събу сандалите си, повдигна малко дългата си рокля и седна на студения пясък. Усещането беше особено приятно, както да усеща песъчинките между пръстите си, така и да стои и да наблюдава вечерно време една всемогъща стихия. Луната огря главата на човек, който плуваше във водата и се насочваше към брега. Показаха се широките рамене, мускулестото му тяло, странният бански, който носеше, крачка след крачка излизаше от водата нейният спасител, два пъти в нейния кратък живот. Съзря я и отиде до нея.

– Пак си тук. – каза ѝ той, имаше притеснение в гласа му. – Не трябва ли да почиваш?

– Не е ли късно за баня? – попита тя направо, докато наблюдаваше как косата му се окапва от водата. За първи път видя усмивка да опъва устните му.

– Това беше забавно. – призна той и седна до нея на студения пясък. – Май не си разбрала какъв съм, нали? – реши да бъде малко по-откровен. Тя изглеждаше изненадана, какво трябваше да е разбрала, че е прекрасен и красив? – Мая, аз съм морето, за което толкова много бленуваш. – тя зяпна срещу него, очите ѝ се ококориха на чутото, а той още по-широко се усмихна. – Древно божество съм, отдавна забравено от хората. Името ми е Океан. – той протегна ръка, подобно на хората, когато се здрависват, улови нейната и стисна доста по-силно от очакването. Нещо в дланта ѝ изпука. Тя изохка. Явно ѝ беше причинил болка, което не му се понрави много и видимо го притесни. – Виж, тук съм, защото ти ме обожествяваш, защото си човек, който вярва в мен. Затова съм тук. Затова и те пазя. Аз съм покровител-закрилник на съществата, които вярват в мен. – Мая започна да клепа на парцали. Нима чу достатъчно добре? Срещу нея стоеше Древен Бог, който всеки път, когато тя загазеше, ѝ помагаше.

– Ама аз те обичам. – призна тя и се изчерви, беше казано някак по детски, но емоциите, които струяха от нея бяха толкова силни и осезаеми, че той можеше да ги докосне.

– Не знам какво е това чувство и за първи път го усещам от смъртна жена. – объркано поклати глава Океан. – Как така ме обичаш? – зададе въпроса, който не можеше да разбере. След това обясни. – Хората са ме почитали и са ми пренасяли жертви…

– Никой ли не те е обичал? – прекъсна го тя, тъкмо когато смяташе да ѝ разкаже повече за древните култури и общества. Настана мълчание. Той я погледна в очите. Луната се отразяваше толкова красиво в неговите. Придаваше им особен блясък.

– Кой може да обича разруха? – наруши тишината той, като отново се пробваше да разбере силното чувство, което струеше от нея. – Аз унищожавам, сея смърт… Нима това е достойно за обич? – дали беше необходимо да ѝ обяснява. Срещу него седеше едно прекрасно човешко създание, което  изпитваше най-чистата и красива емоция, която някога беше усещал изобщо. – Усещам твоите чувства. – изрече той и погали нежната ѝ буза с пръстите си. – Но, не мога да ги разбера. Искам да видиш истината, моята същност.

Той се изправи и вдигна ръце. Вълните започнаха да стават все по-големи и силни. Всяка от тях се удряше в началото на брега и го отронваше. На нейно място идваше нова, още по-страшна от предишната. Небето се покри с облаци и закри луната, в далечината една мълния удари повърхността на разпененото море, последва я още една. Вятърът започваше да се усилва и от приятен бриз, поривът му премина в ураганен. Едрите капки дъжд, които започнаха да падат от небето, бързо образуваха водна стена. Мая все още седеше на пясъка и наблюдаваше последователно всичко, което се случваше. Но вместо да се уплаши, както би реагирал всеки в такава ситуация, тя събра достатъчно смелост да се изправи и да тръгне бавно към брега, вятърът беше прекалено силен и я тласкаше назад. Тази морска буря я очароваше по един вълшебен начин. Океан усети и това и съзнанието му се обърка още повече. Внезапно дъждът спря, вятърът стихна, облаците се стопиха, месечината отново освети земята, а вълните изчезнаха, морето стана гладко като сълза.

– Не разбирам. – изрече той и погледна към нея объркано. – Не те ли е страх от мен?

– Ама аз те обичам. – повтори тя толкова чистосърдечно.

Приближи се до него и го целуна нежно по бузата. В очите му имаше изненада. Не познаваше този вид допир. Но му хареса.

– Какво беше това? – попита объркано Океан. – И днес го направи.

– Нарича се целувка. – обясни му Мая и се усмихна. – Искаш ли да ти покажа?

И устните ѝ докоснаха неговите, които отначало бяха твърде плахи, но после… допирът ѝ беше прекрасен. Толкова беше топла и нежна. Искаше да повтори пак, и след това пак. А после и езикът ѝ се мушна в устата му, реши и той да опита. Мая имаше особен вкус, на плод, а той на море. Колко приятно беше! И повтаряше всичко и се учеше бързо. Тя му показа и още… устните ѝ целунаха бузите му, една след друга, след това брадичката му, после вратът му бе обсипан с нежност, а на него му харесваше да усеща особените тръпки в тялото си. И тя продължи… галеше раменете му и се наслаждаваше на мускулестото му тяло, прехапа устни, още една странна емоция достигна до него – желание. Но искаше да разбере какво е. А тя щеше да му покаже, имаше много да наваксва и много да се учи. Езикът ѝ беше внимателен и нежен. Раменете му, след това гърдите му, зърната му, стегнатия му корем – пътека по различни места от тялото му и емоциите, които се зараждаха в него, не ги беше изпитвал преди. Неповторимо! Искаше да опита и той. Отметна косата ѝ и я целуна. Тя реагира с характерен звук, беше странно, но на него много му хареса. Дали можеше още? Роклята ѝ беше с презрамка през главата. Беше му трудно да разбере как може да я свали. Затова Мая му помогна. Смъкна я надолу и луната огря големите ѝ кръгли гърди. Беше очарователно и красиво, тази гледка не му беше позната, но можеше да ѝ се наслаждава доста време. Целуваше раменете ѝ, близваше гърдите ѝ, бяха приятни на допир, но когато засмука едното ѝ зърно, тя пак издаде особен звук, на лицето ѝ се изписа емоция на наслада. Значи ѝ харесва… Можеше да бъде много нежен, дори прекалено. Повтори с другото зърно същото, искаше да чуе пак онзи странен шум, който се откъсваше от устните ѝ. И се случи. Последва корема ѝ. Той смъкна роклята и дрехата се свлече в краката ѝ. Интересно. Гледката още повече го впечатли. Нежно бельо, също като нея. Клекна, дръпна бикините ѝ и ги плъзна по гладките ѝ бедра. Тя го наблюдаваше внимателно и прехапваше устни. Още една прекрасна въздишка излезе от устните ѝ. И реши да близне и там. Вдигна единия ѝ крак. Прокара език по нежните ѝ гънки, нова доза наслада заля тялото ѝ, колко осезаеми бяха нейните емоции, това му доставяше удоволствие. Гледаше внимателно към нея, лицето и очите ѝ бяха особено изразителни. Но когато чувството беше прекалено силно, тогава тя отмяташе глава назад и стенеше. Харесваше му да чува как тя издава звуци. Може би така показваше най-приятните емоции. И продължи да близва, докосваше и с пръсти, галеше внимателно, слушаше и наблюдаваше, но можеше и да ги усети. А Мая беше като море от различни прекрасни емоции. Захапваше, близваше, потъркваше, искаше да е възможно най-нежен към единственото човешко създание, което го обичаше. След това въздухът се изпълни с копнеж. Странно, тя копнееше за него. Това го обърка. Не знаеше какво е някой да копнее по него. Тя го дръпна нагоре, видяла учудването му и го целуна по устните пак. Този път той ѝ отвърна доста пламенно и страстно, както никога преди. Накара го да седне на пясъка, тя го възседна. Докосна пениса му, който се намираше зад особения бански – приличаше ѝ на кожа с рибени люспи. И това и беше. Все пак беше Бог на морето, какво ли се учудваше. Откри ерекцията му и ахна. Явно Божествата си падат грандомани. Тя прехапа устни, а той усети притеснението ѝ. Пак се почувства объркан.

– Ще бъде приятно. – прошепна тя и пак го целуна.

Мая се надигна внимателно, обхвана пениса му с ръка и бавно се плъзна по него. Не очакваше да стане от първия път. Затова се надигна пак и повтори, като този път проникването беше малко по-дълбоко. Направи го трети път, но сега се спусна до край. Прегърна го и остана за кратко неподвижта. Усети болка от силното разпъване. Но усещането се прехвърли върху него също. Понечи да я вдигне, за да може да се отдръпне, но тя го стисна още по-силно.

– Има болка. Усещам. – каза Океан тихо и я обви с ръце.

– Моля те, не ми бягай! – умоляваше го Мая и го погледна в очите. – Ще бъде приятно, обещавам.

Последва още една целувка, топла, нежна и твърде страстна. И тя започна да се движи, отначало плавно и внимателно, но после все по-силно. Ръцете му я хванаха за ханша и я повдигаха, а после жадно я придърпваха обратно, тя извиваше тяло назад и разкриваше кръглите си гърди. Той не можеше да им се насити и ги близваше отвреме на време. Но се наслаждаваше и на емоциите, които се изписваха на лицето ѝ, на звуците, които издаваше. Това за първи път породи желание и в него. „Тя е Моя!“, властно крещеше съзнанието му. Искаше всичко от тази красива жена. Всеки стон, всяка тръпка на наслада, която пробягваше по тялото ѝ. Всичко. Като ненаситна морска вълна, която винаги се завръща до брега… Тя продължаваше да се движи, да се вдига и после да се спуска надолу, забърза движенията, той ѝ помагаше, като силно я придърпваше обратно. Усети трептене, разпростря се по цялото ѝ тяло, целуна я тъкмо, когато от устните ѝ се откъсна стон. Колко прекрасно беше всичко това, нейните емоции ги споделяше и той, толкова чисти и силни. Странна тръпка премина по тялото му, беше много приятна, дори повече отколкото предполагаше, беше необичайна. Не можеше да я опише, беше нещо невероятно, което никога преди не беше изпитвал… Върховно удоволствие на Божествена наслада… Прегърна я, нямаше намерение да я пусне. Неговото мъничко чувствително и емоционално, крехко човешко създание, само и единствено негово… Завинаги.

Есента дойде и морето не ставаше изобщо за плаж. Това натъжи Мая, но в крайна сметка сезоните се менят. Нали? Беше се уговорила да пият кафе с нейните приятели в едно заведение, което се намираше до плажната алея – Бар Посейдон. Та… точно в шест и половина, изрядна като часовник, облякла любимата си бяла рокля с черните обувки на висок ток, тя влезе вътре. Компанията я чакаше.

– Ех, Мая! – въздъхна приятелят ѝ Росен. – Каза, че ще ни запознаеш с него…

– Да. – потвърди тя и им се усмихна. Посочи вратата.

Тъкмо в този момент влизаше красив мъж, с черна коса, вързана на опашка, сини дълбоки очи, облечен в дънки и морскосиня риза. Той им махна с ръка и с бърза крачка се насочи към масата. Обхвана Мая в прегръдка и я целуна.

– Приятели, – каза тя, когато се освободи от обятията му, за да си поеме въздух. – това е Оушън…

– Уау! – възкликна приятелката ѝ Виктория, беше доста слабичка, руса, със зелени очи, луничаво лице и големи очила с висок диоптър. – Да не идваш някъде от далече? – попита го директо тя и вдигна очилата, за да го огледа по-добре.

– Да! – потвърди Океан и се вгледа в очите, които обичаше. – Идвам одвъд морето…

Mood: In love