Адвокат Константин Маджуров, потомствен адвокат, от фамилия и род на адвокати, беше един от малкото, които не се славеше с много добро име, не защото не беше добър, напротив, а защото всички му завиждаха за шибания талант да печели дело след дело с изключителна лекота. Колежките му му налитаха, но той не си даваше изобщо зор с това. Впечатляваше ги с изисканото си излъчване, прилежния вид и уж леденото изражение, пред определени жени разкриваше това, което всъщност представляваше. Та и затова не се славеше с добро име – Гаднярът, който печелеше делото и отнасяше готината мацка у тях, за да я изчука. Много му беше зор.
Но той обичаше да се забавлява и често ходеше да разпуска някъде далеч – неговият приятел Мишо, или Майкъл, както се назоваваше напоследък, живееше в Лондон и работеше там като адвокат – занимаваше се с всякакви случаи, но често основно българи го търсеха за помощ. Та, преди повече от половин година му беше споменал, че любимите му групи ще свирят и го викна на Уикенд рок. Константин се съгласи от раз, щеше да си вземе и седмица почивка, таман да се пошляе из Лондон след това, да огледа дали англичанките ги бива или не.
Сряда вечер се обади на Мишо да му каже, че ще лети в петък сутрин. Приятелят му съобщи, че негова позната ще го чака на летището на Лутън, където се очакваше да кацне самолетът, при това щяла да го закара до неговата квартира, без да се налага да обикаля по улиците с градския транспорт. Него го устройваше перфектно. В четвъртък събра дрехи, колкото да му стигнат за една седмица в раница, важните документи ги прибра по джобовете, включително и бордовата карта, която щеше да му трябва за летището. В петък, точно в пет и половина, прилежно облечен в дънки, спортна риза и любимото му кожено яке, той излезе от апартамента си, хвана си такси и се отправи към софийското летище, само с приготвената раничка. Трябваше близо час и половина преди полета да е там, за да мине всички глупави процедури. И когато вратите на самолета се затвориха, а той се беше настанил на мястото си със закопчан колан, знаеше, че му предстои нещо вълнуващо.
Два часа и петдесет минути по-късно, след изключително тежкото кацане, той се отправи към изхода на летището. Мишо не му беше казал как изглежда тази негова позната, нито пък му спомена име. Нищо! Браво, бе! Ся, ко? На целия народ, който се изсипа, къде ли пък да я търси. Привлече му вниманието средна на ръст жена, тъмноруса дълга коса, кръгло лице, очите ѝ бяха скрити зад огромни очила – тип конска муха, прилепнала блуза, която описваше голям и пищен бюст, тънко кръстче и слаби крака, добре очертани от стегнати ластични дънки. В ръцете държеше табела, на която пишеше: “Константин Маджуров“. Ясно! За там е. Точно негов тип жена. Прекрасно. Той се усмихна по най-разтапящия начин и тръгна към нея.
– Извинете, мен ли чакате? – попита той, а жената дръпна очилата надолу и го изгледа от горе до долу.
– Ако ти си Константин, начи… тебе чакам. – вдигна вежда тя и бутна очилата на мястото им, метна табелата на близката пейка за чакащи, протегна слабата си ръка и… – Ема, между впрочем. Хайде, движи се, че автобус гоним. – врътна се на пети и се отправи с бойна крачка към изхода. Автобус ли? Нали щяха да го карат с кола? Кой знае колко време щяха да се лангъркат в градския транспорт, за Бога – това е Лондон. Тя му хвърли поглед през рамо, след което започна да се смее. Какво няма? Той се беше заковал на място и се опитваше да осъзнае дали тая откачалка щеше да го подложи на дълго и изморително пътуване до другия край на града. – Малииии, направи физиономия все едно си надзърнал в кутия със запъртъци. Споко, бе! Ша те карам. Просто те гъбаря. Ама те съветвам да си размърдаш задника. Три самолета кацнаха и всичкия народ ще щукне да си ходи, така че… – тя го хвана под ръка и го задърпа, за да побърза малко.
– Винаги ли си толкова… – започна той и погледна надолу към нея, странен му беше този първи контакт след ръкостискането. Определено имаше нещо в нея, може би погледът зад очилата леко му се усмихваше.
– Толкова каква, мъжки? – изрече тя без дори да спира. Вече се намираха на паркинга отвън, нещо огромно, фул пълно от автомобили и таксита. – Ето я моята гадина. – каза и посочи тъмночервена мазда, на която определено ѝ личеше, че е карана от жена – ожулена, одрана, одраскана, тук там изкривена. През главата му мина: “Дано да не се разпадне!“
Той тръгна към обичайното място за пътника, но тя веднага го захапа:
– Ти за обратен волан не си ли чувал? – попита го с лек сарказъм, когато и двамата се спряха пред една и съща врата. Що за тъп въпрос? Естествено, че беше! Пътуването с тази определено щеше да е забавно. Той бързо се насочи към другата врата, изчака я да отключи и седна, сложи си раницата в краката. Който се е возил преди това, явно е бил късак. – Намести си седалката, ако обичаш! С твойте дълги крака, само дето не ги прекара зад ушите, за да седнеш. – Костантин започна да се смее. Е, добре! Забавно щеше да е определено. Набързо регулира нещата. – Сложи си колана, моля! – сряза го тя, поглеждайки го над слънчевите си очила. – Колата не пали без тая екстра. – Как ли пък изобщо палеше този таралясник беше въпросът, който се завъртя в главата му. Возилото изръмжа и тя го подкара без много да се съобразява с останалите участници от движението. Взе предимството на един с черен Лексус, който явно доста се изнерви, след като клаксонът му прогърмя зад тях. – Да ти го начукааааам! – изчурулика Ема и размаха среден пръст през набързо отворения джам. Втори клаксон последва и мощно и гневно „Fuck you stupid cow!“ О, да! Това щеше да е интересно. Константин стисна седалката с две ръце, не знаеше дали не трябва да се притеснява от прекалените маневри на шофьорката му, която определено си караше по типичен български тертип – като катил на пътя. Не липсваше и критиката по отношение на другите. – Глей я пък тая! – тя опъна едната си ръка към колата пред тях, видимо карана от друга жена, доста мургава. – Ако съдя по шаловете, с които се е опаковала, сигурно е индийка. – Ема настъпа педала на газта и при разминаването им с разстояние две огледала и една боя, тя процеди през зъби. – Свещените крави са в Индия, скъпа! Бягай при тях да пасеш! – Константин видя изражението на жената в съседната кола, беше странна смесица от почуда и изненада. Е, той също беше доста изненадан. Не очакваше такова лудо пътуване.
– Не използваш ли навигация? – попита я той, след като забеляза, че с всички коли, с които се разминаваха, имаха помощен компютър.
– Ти пък! – каза тя с насмешка и го стрелна над очилата. – Навигацията е за тия балами, дето не могат да запомнят четири пресечки на кръст. – Абе, Лондон си е бая голям град, чак пък четири пресечки… – Като ги гледам как карат, с навигация, без навигация са си пак дезориентирани.
Константин го напуши на смях, Ема си беше жива отворка, ама от готините.
