Сред дивото

Калина натисна педала на газта, двигателят изрева и колата, червен Опел Корса, незнайно коя година, се заизкачва по прашния и чакълест баир. Къщата на баба ѝ се намираше накрая на селото, на високото. Но до там се стигаше доста трудно, да не говорим, че последната къща се намираше на пет километра разстояние от предната от нея. Но… нещо се случи. Колата се задави и угасна. Ох! За пореден път го правеше, но сега… Загаси я, врътна ключа отново, но колата не запали. Така пробва няколко пъти, нищо не се случи. Калина заби чело във волана, изпсува. Не обичаше да говори лоши думи. Трябваше да отиде до къщата на баба си, съответно после да потегли към града. Странджа планина беше красива за гледане, но да не си сам човек. А тя беше. Гаджето ѝ Румен беше идиот в пълния смисъл на думата. Беше го хванала с колежката му „на калъп“. Не знаеше какво ѝ скимна, за да предприеме това пътуване. Не правеше нищо, което е свързано с някакъв риск. Много добре познаваше раздрънкания си автомобил и можеше да предположи, че нещо такова ще се случи с многогодишното ѝ возило. Удари волана с все сила… Нямаше да ѝ помогне, но поне щеше да освободи натрупалия се гняв. „Мамка ти!“ прозвуча около стотина пъти. Накрая вече го крещеше… След това я обхвана отчаяние… Тя беше някъде в горите на Странджа планина, в кола, която не иска да запали. До залеза оставаха три часа. Абсурд някой да мине по този разбит път в близките три дни. Калина беше готова да ревне. Емоциите ѝ идваха в повече. Румен постъпи подло, та тя реши, че е най-добре да изчезне. Но бягството не можеше да оправи нараненото ѝ сърце, както и потъпканата гордост.

На стъклото се почука. Калина вдигна зачервените си от плач очи и се взря в лицето зад прозореца. Красивите тъмнокафеви очи на висок и чаровен мъж я наблюдаваха с интерес. По лицето му беше набола брада, косата му беше късо подстригана. Калина прехапа устни, изчерви се… Свали прозореца надолу.

– Здрасти! – поздрави учтиво непознатият.

– Здравей! – притеснено му отвърна тя, прибра един непокорен кичур зад ухото си. – Колата ми закъса и…

– Оу! Съжалявам! – усмивката от лицето му изчезна от чутото. – Къде отиваш по принцип?

– Къщата на Величка… – съобщи тя и посочи към баира.

– Къщата изгоря миналия месец. – изрече непознатият.

Калина изпъшка ядно. За пореден път удари волана с все сила. Тази къща значеше много за нея. Това беше мястото, където бягаше от абсолютно всичко. Сега и от сърдечния проблем имаше нужда да се разкара от шумния град.

Успокои малко опънатите си нерви. Боже, този непознат беше видял нейн нервен изблик, колко неудобно. Една червенина се плъзна по бузите ѝ. Ама, че неловка ситуация!

– Къде е най-близкият сервиз? – попита тя плахо, беше свела поглед, срамуваше се от постъпката си.

Мълчание. Тя погледна към него… „О, Боже! Колко е красив, дори и сериозен…“, помисли си тя. Наблюдаваше я с интерес. Неприкрит при това. Той облиза устни, може би се чудеше как да ѝ каже нещо, но се чудеше как да ѝ го съобщи. Може би събра смелост…

– Виж, – започна непознатият, търсеше подходящите думи. – сервиз наблизо няма. Най-близко е моята хижа… – това прозвуча странно в ушите и на двамата. Тя се изчерви като домат, а той облиза устните си няколко пъти от притеснението, което го беше обзело. Остава и да го сметне за маниaк и щеше да стане още по-неловко. – Исках да кажа най-близката постройка. Намира се на три километра от тук. – още по-неловко. – Ъх, виж, скоро ще се стъмни, а в тази част на гората има вълци. Няма да успееш да слезеш до селото преди мръкнало. Вечер става студено, ако останеш в колата ще се вкочаниш. Една вечер можеш да пренощуваш при мен, тоест, в хижата ми. Автобусът идва всеки четвъртък. – Калина пребледня пред очите му, беше си взела отпуска, но не очакваше да прекара цяла вечност в къщата на баба си. – Не искам да те плаша…

– Трябва да се прибера. Другата седмица имам важна среща… – думите ѝ излязоха като хвалба, все едно искаше да го разкара. – В петък. Ще ме повишават. – не искаше да звучи надуто, особено пред толкова красив мъж. Преглътна на сухо. – Ще се запозная с шефа. Не съм го виждала до сега.

– Разбирам. – поклати глава той. Отново се изписа усмивка на красивото му лице. – Да не си в отпуск? – позаинтересува се непознатият.

– Да. – призна тя, отново се изчерви. – Тежка раздяла… – замълча. Стана ѝ криво, едва ли този мъж се интересуваше от сърдечните ѝ терзания.

– Ясно. – усмивката му се стопи, а беше толкова красива върху неговите устни. – В четвъртък идва автобусът, до тогава можеш да останеш… Освен… – той млъкна, чудеше се как да избере точните думи. – ако не се обадиш на някого да дойде да те прибере…

Нямаше такъв. Родителите ѝ бяха извън страната за месец, а сестра ѝ живееше в София. Едва ли щеше да кара до изгорялата къща на баба ѝ в Странджата.

– Мога ли да остана при теб? – попита тя направо, насъбрала смелост. Все едно му се предлагаше, а тя не беше такова момиче. – Искам да кажа… – за пореден път бузите ѝ почервеняха до кръв. Прехапа устни.

– Може да дойдеш. – усмихна ѝ се чаровният непознат.

Тя взе сака си от задната седалка, отвори вратата и излезе. Не смяташе да заключва колата, кой ли щеше да я открадне в гората…

Красива местност, прекрасна природа – дъбова гора, високи зелени дървета, рекички, които лъкатушат между тях. Чиста вода, толкова бистра, че може да видиш овалните камъчета по дъното и рибките, които ги имат за убежище.

– Казвам се Вълкан. – наруши мълчанието им непознатият, докато крачеха по пътеката през гората.

– Калина. – протегна ръка и се здрависа. „Оле, какви ръце!“ Усети мазолите по дланите му. Силен захват.

Това беше. Думите ѝ заседнаха в гърлото ѝ. Повече нищо не можеше да каже. Дори му хвърляше по някой поглед. А тези магнетични очи направо я хипнотизираха. Беше с карирана риза с дълъг ръкав и дънки. Планинарски обувки. Добре. Определено го оглеждаше, кой знае какво щеше да си помисли за нея, ако разбереше как се взира в него. Недопустимо.

Вече се свечеряваше, когато стигнаха едноетажна каменна къща… И само какви прозорци, всичко се виждаше от вътрешния интериор. Дори и камината, която се разгаряше стабилно… Дървена ограда от идеално кръгли трупи, всичките един размер. Не можеше да повярва, че можеше да има нещо толкова красиво сред гората. Устата ѝ се отвори и тя зяпна… Хубава хижа. Можеше да прекара тук не една, а хиляди вечери и би се зарадвала на компанията на точно този мъж. „Вълкан. Какво име само…“, помисли си тя и реши скришом да му хвърли един поглед. Учудването ѝ беше голямо. Той я наблюдаваше също.

Покани я да влезе. Къщата беше в уникален ред. Нямаше техники, нямаше и електричество.

– Харесва ли ти? – попита той и се огледа. – Мое дело е…

– Страхотно е. – призна си тя, червенината почти не слизаше от лицето ѝ. Боже, този мъж, абсолютният непознат, я привличаше изключително силно. Плахо продължи. – Няма ток.

– Да. Няма. – потвърди Вълкан и за пореден път се усмихна на нейната руменина. Имаше нещо чаровно в това да червенее на всяка негова дума. – Готвя и се отоплявам на дърва. Имам кладенец в двора и използвам нея вода за миене и къпане. Извор има наблизо. Нея пък я пречиствам с филтри и я пия.

Калина беше изумена. Този мъж беше поразително чаровен и изглежда изключително способен.

– Архитект ли си? – директна беше тя и за пореден път почервеня. Той се засмя.

– Не, занимавам се с други неща. – откровен беше Вълкан.

Домакинът взе сака ѝ и го сложи на един стол. Леле каква къща… Просторно и приятно уютно. Огромно помещение подобно на всекидневна, диван в тъмновишнево, камина централно на стаята, огромна кожа от незнайно животно в черно и бяло постлана пред нея, стената беше заета от голяма библиотека, отрупана с книги. Нямаше полилей, но имаше свещници, подобни на вази, изпълнени с огромни многоцветни свещи. Имаше овална дървена маса, изключително красива изработка, а покрай нея бяха наредени шест стола с високи облегалки. Бяла покривка с червена лента по края, придаваше особен стил. Върху ѝ имаше ваза с червени рози. Имаше помещение подобно на кухня, печка на дърва за готвене, умивалник с кранче за топла и студена вода, шкафове в сиво с червени ленти за кухненските принадлежности и пособия и една врата. Калина се почуди в началото, но когато я отвори, разбра, че е зимник. На стената до самата врата висеше термометър, температурата вътре беше четири градуса. Определено си беше студено. Тази къща имаше още две помещения – спалня с огромно легло и може би баня. Калина ахна. Навсякъде присъстваха свещниците и вазите с червените рози. Семпло и толкова стилно, същевременно красиво и изискано.

– Уау! – възкликна тя и отново огледа всичко, да не би да е пропуснала нещо. – Хижата ти е страхотна. – това признание ѝ костваше една червенина. Той го намери за много секси.

– Благодаря!

Вълкан се зае с вечерята, а Калина разглеждаше някаква книга. „Колко плоско оправдание!“, помисли си тя, но работата беше, че ако се приближи до него, ще изпита желание да го целуне. Как беше възможно? Та той беше абсолютно непознат.

Беше решил да пече пържоли. Изключително старателно ги овкуси, сложи ги в тавичка, покри ги с фолио и ги пъхна във фурната. Калина забеляза, че една мръвка е останала в плитка бяла чиния, сама. Реши да не пита за кого е.

Вълкан спретна една салата от червени домати и бяло сирене. Подреди на масата за двама души – чинии, вилици и ножове, както и чаши за вино и чаши за вода със столче. Всичко беше стъклено с вишнева шарка на червени рози. Калина се правеше, че чете задълбочено, въпреки че следеше с очи какво върши нейният домакин. Това, което не успяваше да види, беше усмивката му, когато той установеше, че го наблюдава.

– Искаш ли да хапнем? – попита я той, успял да се промъкне зад нея, докато тя симулираше четене.

Калина се сепна и изпусна книгата. В този момент чу тихо ръмжене. Нещо, което не беше забелязала, докато наблюдаваше красивия непознат. Огромен сив вълк стоеше зад дивана, изкрящите му жълти очи бяха вперени в нея. Тя преглътна на сухо. Наведе се да вземе книгата, но устните на вълка се набраздиха и той оголи зъбите си.

– Рем, на място! – заповяда Вълкан и животното легна на пода. – Малко е сприхав. Иначе е добър.

Калина беше пребледняла. Как така не го беше видяла? Та тя обиноли цялата къща.

– Ще ме нападне ли? – попита Калина, гласът ѝ трепереше от страх.

– Не и докато аз съм тук. – съобщи ѝ той и се усмихна по най-разтапящия начин. За момент забрави за Румен. „Господи, колко е секси!“, помисли си тя. – Нещо за мен ли си мислиш? – запита я той, видял спускащата се червенина по лицето ѝ. О, Боже! Колко беше предсказуема. – Като погледнеш към мен и руменееш. – продължи той и ѝ намигна.

Тя преглътна на сухо за пореден път. Не смяташе да отговори, просто ѝ се искаше да го целуне, пък останалото, както дойде.

Седнаха да ядат. Салатата беше превъзходна, пържолите бяха вкусни, а червеното вино – изключително ароматно. При всяка нейна хапка, той се усмихваше, на лицето ѝ се изписваше удоволсвие от апетитната храна. До тях, вълкът нагъваше кървавата пържола. Калина му хвърли поглед, изпълнен с ужас. Реакцията за пореден път се изписа на лицето ѝ – пребледня като платно.И коментарът не закъсня…

– Имаме пакт с Рем. – беше отгатнал мислите ѝ, за пореден път. – Аз го храня, а неговата глутница пази хижата ми. – о, ами това е чудесно, кой не би искал домашни животни, които да ти прегризат гърлото, докато си спиш! – Не бой се! Нищо няма да ти стори. Щом аз ти казвам. – успокояваше я той.

След приказното им пиршество, домакинът отсервира и изми всичко, отказа помощта ѝ, въпреки че Калина настояваше много.

Оправи спалнята, където щеше да спи Калина. Той щеше да се разположи на дивана. Тя настояваше, че леглото беше достатъчно широко и за двама им, но Вълкан беше абсолютно категоричен.

Уханието на рози се носеше из цялата къща. В спалнята беше изключително наситено, въпреки трите огромни ароматни свещи. А завивките толкова меки. Като прегръдка, топла и уютна, подарена от добър приятел. Тя се съблече и се мушна под тях. Почувства се виновно, че той не е до нея. Как ли изглеждаше под карираната риза и дънките? Боже, какви налудничави мисли минаваха през главата ѝ.

Сутринта в планината е величествено, особено ако се намираш в горите на Странджата. Колко лета беше прекарала при баба си. Е, къщата нямаше удобства, но беше нещо вълшебно, а изживяванията – незабравими.

Калина се протегна под завивките и разтърка очи. Не беше спала толкова приятно, дори и в собственото си легло. Стори ѝ се, че чу шум. Да, все едно някой удряше нещо… Размърда се и стана. Нахлузи дънките си и облече някакъв потник… Последва шума. Мина през всекидневната, Вълкан не беше там, но определено беше на двора и цепеше дърва. Господи, този мъж я възбуждаше… Голите му гърди бяха потни, а знаеше сутрините в планината колко са студени. Но на Вълкан очевидно това не му пречеше. Вземаше една солидно дебела цепеница и я разполовяваше с брадвата с лекота. „Колко е секси!“, помисли си тя и се изчерви. В момента, в който кракът ѝ прекрачи прага за навън, той сякаш разбра. Спря, погледна към нея и я озари с онази разтапяща усмивка, която вече и подкосяваше краката…

– Станала си. – изрече той и завъртя брадвата с лекота в ръцете си. Заби я в поредната цепеница, която изпращя и се разцепи на две.

– Добро утро! – учтиво поздрави тя, въпреки налудничавите мисли, които минаваха през главата ѝ, това я накара да се изчерви пак.

– Пак ли си мислиш за мен? – директен беше Вълкан и ѝ се усмихна още по-широко.

Това я стъписа. Ама той знаеше всичко. Почувства се неловко.

Вълкан прибра брадвата и тръгна към нея. Докато се приближаваше, не спираше да я гледа. Това я накара за хиляден път да поруменее. Когато потните му гърди опряха у потника ѝ, бе готова да се хвърли на врата му.

– Студено ли ти е, или е от мен? – потита той, а тя го погледна неразбиращо. Проследи погледа му надолу. Студената утрин бе накарала зърната ѝ да настръхнат под дрехата, или пък беше от факта, че гледаше секси мъж, гол до кръста, да цепи дърва. Дори и тялото ѝ крещеше отчаяно за него. „Господи, какво ми става?“, мислеше си тя, вперила очи в неговите. И се случи. Надигна се на пръсти и го целуна по тези апетитни устни. Засрами се и се отдръпна.

– Аз… – изпелтечи тя и млъкна, поредната червенина пропълзя по бузите ѝ. Колко неловко! Той само се занасяше с нея, а тя се върза… – Извинявай! – прошепна Калина и притеснено сложи ръцете пред себе си като бариера.

Той я наблюдаваше. Беше захапал долната си устна, може би реакцията ѝ за него беше много нелогична. „Глупачка! Ще помисли, че му се предлагаш!“, крещеше логичното ѝ съзнание, докато тялото ѝ продължаваше неистово да се съпротивлява и да продължи от целувката нататък.

Калина хукна навътре към хижата, щеше да си вземе сака и да побегне към селото. Но вратата се тръшна зад нея и тя притеснено се обърна в посока към шума. Вълкан стоеше до дивана, скръстил ръце пред гърдите си, наблюдаваше я. Наруши създалата се тишина.

– Желая те! – тихо се отрони от устните му.

Калина се втренчи в него невярващо. Дали?

– Та ти не ме познаваш. – каза тя, насъбрала сили, краката ѝ отказваха да избягат, искаше да остане тук, в тази хижа, с този мъж.

– И ти не ме познаваш, но това не ти пречи да ме искаш. – предположението му удари в целта. – Виждам го! – той се приближаваше към нея, плавно и бавно. – Мислех, че ще мога да ти устоя, но уви. Всеки път като се изчервиш и ми иде да… – почти се беше допрял до нея. Голите му гърди изглеждаха толкова секси, тя облиза устни, съзнанието ѝ даваше на заето, дори и то отказа да се съпротивлява. Просто остави нещата да се случат…

Калина се надигна на пръсти, устните ѝ докоснаха неговите и се сляха в целувка. Пръстите ѝ докоснаха голите му гърди, кожата му потръпна от допира ѝ. Ръцете му обхванаха кръста ѝ, придърпаха я по-близо… Тя усети аромата му, а това я накара да го иска още по-силно.

Дори и не разбра кога захвърли потника си, нито пък кога дънките ѝ го последваха. Но искаше всичко да изживее точно с този мъж.

Вълкан я обхвана в прегръдка и я положи на овалната дървена маса. Голите ѝ крака го обвиха през кръста. А той не спираше да я целува. Следваше всяка нейна тръпка, усещаше всеки създал се любовен гъдел, който я караше да стене. Облиза врата ѝ, гризна ухото ѝ, опари с горещия си дъх настръхналите зърна на закръглените ѝ гърди, а Калина се извиваше в ръцете му и стенеше от удоволствие. Докато и тя не му върна със същото – целувка по врата, ароматът му я подлуди и го захапа. Той изръмжа и се отдръпна за момент. Погледна я в очите, но в тях се четеше неистово желание да е негова. Желаеше всичко в нея…

Продължи играта си с език покрай гърдите ѝ, същевременно я наблюдаваше, удоволствието ѝ се усилваше с всеки удар на сърцето ѝ. След това се плъзна надолу, плоският ѝ корем беше добро поле за изява за целувки и краткотрайни близвания… Калина предусети на къде се беше насочил и позна…

Вълкан продължи да оставя пътечка с език, дръпна със зъби ластика на бикините ѝ – черна дантела. Стилна като него, дори и под дрехите. Плъзна ги плавно по бедрата ѝ, за да се наслади на всеки допир до гладката ѝ кожа. Захвърли ги… Започна да я целува отново, близна сгъвката на коляното ѝ, тя изстена, продължи нагоре по вътрешната повърхност на едното ѝ бедро. Докато не достигна до… На лицето му се изписа усмивка, тя потръпна, никой преди него не беше правил нещо такова за нея, а сега един непознат се готвеше да го стори…

Нежната ѝ кожа потръпна от допира на устните му, а след това и на езика му. Захапа леко клитора ѝ и го засмука, тя изпъшка, след това близваше наоколо, тук и след това там, а Калина се извиваше върху масата и стенеше от нарастващото удоволствие. Тя беше изгарящо топла и влажна, а той я близваше с наслада всеки път. Харесваше му колко осезаеми са прекрасните тръпки, които преминаваха по тялото ѝ. Толкова приятно, така нежно… Възбуждаше го мисълта, че ѝ доставяше толкова неземно удоволствие. Близваше, захапваше, или целуваше, побъркваше сетивата ѝ, караше я да тръпне от желание и да иска още… Търпението му вече беше почнало да се изчерпва…

Изправи се, свали ципа на панталона си и смъкна дънките, които беше обул. А под тях… Калина прехапа устни. Не можеше да откъсне очи от това прекрасно мъжко тяло. Той я придърпа в прегръдка и плавно плъзна пениса си в нея. Беше толкова деликатен и внимателен. Устните му я целунаха, тя отвърна със същата жар, отдръпна се леко и се плъзна пак. Последва захапване по врата ѝ, Калина простена. И след това малко по-рязък тласък… „Оу!“, мина през съзнамието ѝ, когато я изпълни до край, не знаеше, че може да опъва толкова. Насочи вниманието си върху гърдите ѝ, целуваше всеки милиметър кожа, тласък – до край.  „Колко е хубаво!“ Захапваше зърната ѝ, внимателно ги обхващаше и засмукваше, след това се плъзна до край, а от устните ѝ се откъсваше стон при всяко „до край“. Краката ѝ го обвиха, ръцете ѝ стиснаха стегнатия му задник, толкова приятен на допир. Той се отдръпваше, а тя жадно го придърпваше към себе си… Харесваше му настървеността ѝ към него, влудяваше го начинът, по който се извиваше при всеки негов тласък. Изпитваше желание да види всичко от тази прекрасна жена, да я притежава изцяло. Но допирът… Побъркваше го. Гърдите ѝ се докосваха до неговите, а пенисът му я изпълваше до край, чувството беше неописуемо, ръцете ѝ да стискат задника му и да го придърпват все по-близо и по-близо. И стон… Нов тласък, усети как една тръпка премина по гръбнака му надолу, тя се изви, последва нов, целуна го по сочните му устни, и още един… „Ах, блаженство, убий ме…“. Още… Още…. Още… Устните ѝ срещнаха неговите, за пореден път. Сподавен стон, скрит зад „кадифе“ от кожа, след нея той, вплетени в едно… Греховна наслада се разля в потните им тела…

Чу се клаксон на автомобил пред хижата. Наложи се Вълкан да нахлузи отново дънките си, докато Калина бързаше да се облече. Щял да ѝ обясни после. Никъде не успя да открие дантелените си бикини. Не обичаше дрехи на голо, но ѝ се наложи. Домакинът ѝ излезе навън, след две минути се върна.

– Докато спеше, отидох до един от комшиите. – съобщи ѝ той, държеше сака ѝ, другата му ръка обхвана нейната. – Прибира се, че детето му се е разболяло. Ще те закара до Бургас. – той прехапа устни, искаше му се отново да я целуне.

– Не искам да си тръгвам! – възпротиви се Калина и се дръпна назад.

– И аз не искам след това, което се случи преди малко. – призна ѝ Вълкан, за първи път по неговото лице избиваше руменина. – Трябва! Но… – замълча за момент, чудеше се какви думи да използва. Изглеждаше все едно я разкарваше, а не беше така. Не му харесваше как се завъртя разговора, тя го привличаше силно. – нещо ми подсказва, че ще те имам пак!

Тя не каза нищо. Поредната руменина изби на лицето ѝ, очите ѝ се насълзиха. Тя грабна сака си и побегна навън. Дори не погледна назад, хижата на Вълкан остана зад нея, бързаше да стигне до колата и час по-скоро да се разкара от дивите предели на Странджата. „Господи, каква съм глупачка!“, кресна гневното ѝ съзнание, беше бясна на себе си и на факта, че не можа да устои на един сексапилен непознат.

До срещата с шефа ѝ, който не беше виждала изобщо, откакто беше започнала работа в тази фирма, оставаха пет минути. Беше облякла изискан черен костюм – строга пола с висока талия и впито сако, а под него червена риза. Днес щяха да я повишат. Това я правеше щастлива. За разлика от всичко останало, което се беше случило миналата седмица. Румен беше в миналото завинаги, но Вълкан изобщо не можеше да си го избие от главата и това, което се беше случило между тях. Нямаше намерение да си прибира колата, надяваше се някой да ѝ драсне клечката кибрит, също както беше станало с къщата на баба ѝ. Това отново я накара да си спомни първата им среща с Вълкан. „Глупачка! Дреме му за теб!“

Вратата на кабинета се отвори. Единственият на този етаж. Никога не идваше тук. Но сега… Беше различно. Щяха да я повишат, шефът ѝ искал да работи основно с нея, тъй като тя била усърдна, отговорна, единствената несемейна, която нямаше да обяснява в къщи причината за командировките, а такива се налагаха. А и на шефът ѝ му идвало прекалено много напрежението и отговорностите. Не, че фирмата не беше негова, но друго беше да има още някой, който да даде добър съвет. Работа и пак работа, едва ли скоро щеше да си намери мъж. По-добре. „Мъжете са гадняри!“, отекна в съзнанието ѝ…

При нея дойде висока русокоса жена, красиво лице, сини очи, облечена беше в сив графитен костюм от пола и сако, розова риза. Изглеждаше толкова елегантно. Калина заглади сакото и полата си. Последва жената. Седна на един фотьойл. Кабинетът беше изключително стилно подреден. Сградата беше с големи прозорци, което правеше помещението изключително светло. Имаше дълги щори, до прозореца беше поставено масивно дървено бюро, лакирано в тъмновишнево, върху него имаше лаптоп и телефон, зад него имаше дървен стол с висока облегалка, в същия цвят. Едната стена бе заета от етажерка с най-различни книги. В средата бяха подредени кожени диван и два фотьойла в тъмновишнево, а между тях масивна дървена масичка за кафе в същия цвят. Дори и паркетът беше тъмен.

Русокосата жена ѝ връчи черна папка, обясни ѝ, че вътре е договорът, който трябва да подпише. Отдалечи се. Калина беше любопитна какво ѝ предстои. Отвори я. Изненадата ѝ беше голяма, когато в скута ѝ се изсипаха дантелени черни бикини. Това беше нейното бельо. До ушите ѝ достигна:

– Госпожица Георгиева, това е господин Вълкан Горов. – представи русокосата жена.

Калина замръзна, стискаше бикините си в едната ръка, опитваше се да осъзнае чутото. Вдигна очи и видя красивото лице на непознатия, за когото от една седмица бленуваше, но се мъчеше да забрави. Беше облечен в черен костюм с бяла риза, черна вратовръзка, лицето му беше гладко избръснато. Ухаеше толкова секси.

– Здравей! – поздрави учтиво той и протегна ръка да се здрависа с нея. Калина продължаваше да го гледа втренчено. – Елена, би ли ме оставила с госпожица Георгиева насаме?

Русокосата жена кимна и излезе от кабинета, затвори вратата зад гърба си.

Калина не можеше да помръдне от мястото си. Докато неговите силни ръце не я дръпнаха към него, тя се изправи и се удари в силните му гърди.

– Пусни ме. – изрече тя и се опита да се освободи от захвата му, една руменина изби на бузите ѝ.

– За да ми избягаш пак. – намръщи се Вълкан, но и така ѝ изглеждаше толкова изкусително, изпитваше силното желание да го целуне. – Не става! – отказа ѝ той. – Смятам да те пратя в отпуск, за една седмица в моята хижа.

Калина преглътна на сухо.

– Аз работя за теб, ох, за Вас. – тихо изрече тя и го погледна притеснено.

– Искам те! – директен беше той. – Подлудяваш ме, когато се изчервяваш!

„Господи, желая го!“, мина през главата ѝ.

Той я целуна страстно, а Калина дори не се отдръпна, не, тя искаше още и още… Точно с този прекрасен непознат, за когото тялото ѝ крещеше за върховна наслада. И този път нямаше да си забрави бикините…

Коя е приказката?

 

Mood: Make love