Студентска книжка

Като преподавател беше изключително прецизен, не позволяваше студентите да му се качват на главата. Строг и определено суров. Да, такъв беше Анатолий Григоров. И наистина нямаше „тън-мън“. „Не знаеш – двойка. Моля, следващият!“ Имаше обаче нещо очарователно в него, изглеждаше изключително добре, поддържаше се и полагаше много труд върху себе си, държеше да е примерен и отговорен. Все още не му беше побеляла косата на цяло, за разлика от колегите му на неговата възраст. Дори и жените се обръщаха след него на улицата. Тъмна коса, тъмни очи, висок, добре сложен и с премерен вкус към лукса. Винаги се обличаше стилно и не разбираше нищо от днешната мода на кръпки и дупки по дънките. Изнервяше го неугледния вид на студентите, а някои просто прекаляваха с това, всичко да им е на показ. Ако си мислеха момичетата, че така биха си взели изпитите, с толкова много плът, преливаща от плитки деколтета и къси поли, много се лъжеха. Говореше се за други преподаватели, които искали секс за тройка в книжката. Но той не беше от тях. Анатолий възприемаше студентите по много по-различен начин – за него те бяха наивни и глупави деца, които не можеха да осъзнаят, че им предстои важната стъпка – да поемат живота си в собствените си ръце. И къде щяха да стигнат с това „леко поведение“? До поредната чалготека, където ще късат и хвърлят салфетки, или ще тежат на родителите си до края на живота им. Това той не го разбираше…

Специалността му беше изключително трудна, но абсолютно задължителна и нямаше измъкване, освен ако не назубриш целия материал наизуст. Имаше и такива… Не можеше да си спомни, откога не беше писал пълна шестица. Вярно, водеше доста предмети, но за да го учиш това, трябва да можеш да го разбираш, или поне да разбираш за какво ти говорят. Е, смълчаните физиономии на студентите и празните им погледи, говореха само за едно – или са прекалено празноглави, или бъкел нищо не схващат. По-скоро и двете. Но тя… Оф! Райна Попгеоргиева, това е само съвпадение на имената, не си мислете друго, е, тя беше живо предизвикателство. Толкова красиво момиче, тъмна и дълга коса и почти черни очи, в които не можеше да отгатне емоциите ѝ. Тя беше аутсайдер. Движеше се сама, облеклото ѝ беше доста по-скромно и определено прикриваше доста голяма част от нея. Да, тя беше странната студентка, която всички останали избягваха, защото просто не можеха да я разберат. А той искрено ѝ се дразнеше. Анатолий не обръщаше внимание на флиртовете от страна на останалите голи „гърли“, но Райна успяваше с една дума да направи така, че шумът в залата да стихне и всички да започнат да гледат още по-тъпо, а той да се почувства странно ограничен. Изнервяше го, нямаше момент, в който тя да не каже нещо, с което се почваха едни дискусии и дилеми, разискване на въпроси, а нея си я биваше да приказва. Но не празнословни неща, о, не, тя умееше да се изразява по начин, който и голяма част от колегите му имаха за недостижим. Но с кеф, вече трети предмет ѝ „трясваше“ тройката в книжката, не заради друго, а защото искрено го дразнеше. Не можеше да е по-умна от него, а тя си придаваше точно такъв вид. Да бе, умница, ама друг път!

Излезе от лекторната зала видимо вбесен, за пореден път беше спорил с Райна и не стигна до никъде. Колко може да е дразнещо едно същество? Мамка ѝ! Вратата се удари с ряз, пантите изкърцаха плачевно. В тази лекционна зала, от неговото грубо затваряне, я сменяха за седми път. Всеки път се случваше, след усилена дискусия, за да може той да надделее над една студентка, която му показваше, че няма прости хора, а само ограничени. Тръгна по коридора и стисна зъби. Усети кръвта в устата си, явно беше стискал прекалено силно. Влезе в преподавателската стая. Там колегите му искерно се оплакваха от разхайтената младеж, а той се оплакваше от нея. Щом забележеха кривото му настроение и разкървавените му устни, разговорите стихваха и всеки тръпнеше в очакване за нова доза излияния по адрес на Райна. Така и ставаше…

– Пак ли те изкара „идиот“? – започна колегата му Васил. Косата му беше отдавна сива, идваше му много напрежението от прекалените драми на студентите, лицето му беше изрисувано от бръчки.

– Не пак, а отново! – изръмжа Анатолий и сви ръцете си в юмруци. – Тази малка пикла има невероятната сила да ме изкарва от кожата ми! Бесен съм! – реакцията се изписа на лицето му, изскърца със зъби.

– Ако трябва да бъда откровена, – започна неговата колежка Слава, която седеше скрита зад останалите. Дребна и изключително кльощава жена, винаги в костюм в черно. – Райна е отлична студентка. – останалите закимаха в знак на съгласие. – Не знам каква е причината да се държи с теб по такъв начин. – тя му подаде един лист. – Прочети това.

– Не ме занимавай с твоите конкурси! – гневно повиши тон Анатолий и бутна кокалестата ѝ ръка.

– Настоявам!

Не можеше да ѝ откаже. Слава Павлова беше изключителен преподавател, въпреки крехкото си телосложение, беше изключително сурова жена. Но щом започна работа като преподавател, двамата бързо се сприятелиха. Често търсеше съвет от нея.

Пое листа. Имаше написано есе на тема: „От мен самият започва свободата“, горе нямаше име. Зачете се. Беше написано изключително майсторски, думите бяха подбрани прецизно и в ред, който го изуми. А разсъжденията, вложени в този къс хартия, не бяха нахвърляни и нелогични, а системно подредени. Беше възхитен.

– Кой преподавател го е писал това? – беше абсолютно логичният му въпрос.

– Не е на преподавател. – съобщи му Кирил, най-младият от асистентите. Още беше прекалено „зелен“, за да го допуснат на „жестокия терен“ – лекционната зала.

– Да бе! – не вярваше Анатолий и се усмихна, мина набързо по редовете. Почеркът беше леко наклонен на една страна, а ръката, която го беше написала, е натискала прекалено силно – това говореше за силен темперамент. – Нито един празноглав студент не може да сътвори нещо такова. – подигравателно се засмя той.

– Това го е писала Райна. – започна колежката му Слава. Кръвта от лицето на Анатолий се отече, той заби поглед отново в листа и не можеше да повярва на думите ѝ. – Дори не прочетох останалите, точно защото са безмислици в редове. Но това… – тя дръпна листа от ръцете му и му хвърли един поглед. – ме изуми, възхити и силно ме плени.

– Защо не си е оставила името? – позаинтересува се Анатолий и направи физиономия на отегчение. Какво го занимаваха с тази досадница.

– Всички ние знаем тя как пише. – започна Васил и вдигна рамене. – Ти си единственият, който я изпитва устно.

– Устата ѝ е зловредна. – ядно му отвърна той и се вбеси. – Като я отвори и се чувствам…

– Като идиот. – довърши мисълта му Слава. – Запитай се защо се държи така с теб и ще ти е по-добре. Все пак си единственият мъж, когото тя никак не долюбва.

Ама защо му беше нужно изобщо да си задава този въпрос, какво го интересуваше тази малка пикла, поради каква причина се държи така с него. Може би, защото Райна имаше високо мнение за себе си. Приближи се до прозореца. Долу се виждаше игрището. Студентите имаха Физическо възпитание и спорт като задължителна дисциплина до трети курс. Освен ако не бяха нещо тежко болни или с някакъв здравословен недъг, нямаше как да се освободят от този час. Направи му впечатление друго… Широкият анцуг, червената тениска и прибраната дълга коса на конска опашка, която се вееше след нея като боен байрак. Отдалеко можеше да познае Райна. Останалите пъплеха като костенурки, а тя направо препускаше по трасето. Боже! Това момиче нямаше умора, в нищо, затова и беше такъв хищник сред студентите и затова всички се плашеха толкова от нея.

Времето до изпитите минаваше изключително тегаво, поне за него. Споровете му с Райна зачестиха и дори станаха още по-сериозни и агресивни. Ама защо това момиченце му реагираше по такъв ужасен начин? Не можеше ли като другите, да седи и да блее като овца в една точка, докато свърши часа? Не! Райна беше самият Дявол, изключително добре изглеждащ като жена, с тази особеност, че Господарят на Пъкъла едва ли има толкова сприхав ум и хаплив език, но Анатолий беше сигурен, че нейният е и раздвоен.

Случи се да води едно от упражненията, асистентът се разболя и нямаше кой друг. Беше кошмар. Поредният безмилостен спор с Райна. Толкова му опъна нервите, че удари по масата и я накара да млъкне. Да, ама не! Тя, на свой ред не му остана длъжна. Докато седеше кротко на мястото си, нямаше проблем. В момента, в който се изправи и се разкрещя насреща му, той видимо се паникьоса. Студентката изобщо не обичаше „да пада по гръб“.

– Вън! – кресна побеснял Анатолий, лицето му беше почервеняло от гняв. – Махай се!

Райна си взе чантата и с трясък затвори вратата от външна страна. Останалата част от упражнението мина изключително монотонно. Нейните колеги бяха съсредоточени да си ровят в телефоните и никой не се интересуваше от материала, който като преподавател им даваше. Това го изнерви още повече. Нямаше търпение да се разкара от стаята и да се прибере вкъщи.

Чувстваше се изморен, слушаше поредният глупав анализ на някаква празноглава руса студентка. В един момент, какво му хрумна, до края на часа оставаха още двайсет минути, но той не можеше да издържи повече. Освободи ги, за него часът приключи в момента, в който онази малка „пикла“ напусна стаята. Как можеше да го дразни толкова много и същевременно да е толкова привлечен от нея? Това изобщо не можеше да го разбере и беше изключително нелогично, включително и за него. Стаята бързо се опразни – много ясно, бързаха за някакъв купон, нали ги чу да се уговарят преди упражнението. Мина по масите и събра материалите, които им беше раздал в началото. Графиката ѝ за личностите, беше най-пълна и точна, като за пълна шестица. Тогава защо реши да спори в обратната посока? Защо винаги трябваше да бъде контра на всичко? Що за „смотано същество“? И под нея – студентска книжка. Отвори я, беше любопитен да надникне вътре и да види, що за студент беше Райна Попгеоргиева. Майко мила! Имаше пълни страници с шестици. Дойде и страницата с неговите предмети – Боже мой! Три тройки, наредени една връз друга, загрозяваха целия пейзаж на отличния ѝ успех. Как така не ги беше видял преди тези неща? Защото просто не се интересуваше от това какъв е успехът на най-дразнещото момиче в целия ВУЗ. Реши да я прибере, щеше да ѝ я даде в друг момент, сигурно вече си беше тръгнала…

Вратата се отвори и вътре влетя Райна. Очите ѝ бяха зечревни от плач, но тя се помъчи да ги скрие, доста неуспешно. Може би очакваше стаята да е празна. Изненада се, че той е там. Изглеждаше различно – гордото излъчване беше изчезнало и сега отстъпваше място на тъгата изписана по лицето ѝ. Бузите ѝ бяха мокри, а носът ѝ зачервен от бърсане на сополи. Ох! Почувства се супер кофти. За първи път не изпитваше онова раздразнение към нея. Тя отиде до масата, където седеше, огледа я отгоре, след това под нея. Изправи се…

– Извинявам се, доцент Григоров, – започна тя изключително учтиво, което не беше в нейн стил, говореше му на Вие, дори и когато спореше с него, но интонацията беше различна. – да сте виждали една студентска книжка?

Той я държеше в ръцете си, барабар с графиките, но беше зад всичките листи хартия.

– Да! – каза той и ѝ връчи документа.

– Много Ви Благодаря! – тихо продължи Райна, като през цялото време държеше главата си надолу, естествено, за да скрие червените си от плач очи. Не ѝ се получаваше. Тя взе книжката и я мушна в торбестата си чанта. – Довиждане! – каза тя и побърза да излезе.

И сега какво стана, пак той е кривият! Ама, че нелепа ситуация!

Точно преди зимната сесия и кратката ваканция, в която трябваше студентите да се подготвят за изпитите, ВУЗ-ът организираше нещо като забава за студенти и преподаватели. Всички запиваха и се веселяха заедно. Бяха извикали фирма за кетъринг  и Диджей, който щеше да им спретне страхотен купон в студентския стол. Имаше възможност да побере много хора. Беше изключително добре подреден, масите бяха разположени така, че да се освободи голямо пространство за дансинг.

Анатолий беше сам, облечен в спортен черен панталон и бяла риза, за отгоре си носеше кожено яке. Изглеждаше убийствено секси. Неговата дългогодишна приятелка му беше отказала да го придружи на това събиране – не можела да издържа прекалено „разголените“ студентки как се отъркват в него. И си беше така. Това го беше раздразнило, но пък не можеше да я накара насила да дойде. Не беше в негов стил. Затова пък всичките му колеги си бяха довели съпругите и съпрузите, спътниците в живота и там, каквото се водеше още. Слава Павлова беше единствената без мъж – рано беше останала вдовица и тъгата по загубената любов, я беше вталила до безобразие. Седеше до него, но разговаряше с колегата му Васил за някаква почивка в Рила, която замисляше от дълго време. Той не им обръщаше внимание. Пиеше аперитива си и наблюдаваше прииждащите студенти. И тогава я видя. Маслено зелена рокля и черни обувки на висок ток, завършваха цялата прелестна картина – Райна. Господи! Та тя беше неземно хубава. И всичко беше толкова изящно по нея, като нарисувана с четка и маслени бои. Не можеше да откъсне очи, дори и хапките му засядаха на гърлото.

След като се изпонапи „населението“ от необуздани студенти, танците започнаха доста бурно. Но когато взеха да се напиват и колегите му, ето тогава стана цирк. Но не можеше да не я следва с поглед. Както и ръцете, които жадно я придърпваха. Един младеж беше много настоятелен, но шамарът, който жигоса бузата му, го отрезви от изпитото солидно количество алкохол. На устните му се изписа думата „Кучка!“. Сякаш ѝ беше все едно. Тя продължаваше да се поклаща в ритъм на мелодията и да танцува, а той я наблюдаваше с такова желание. Дали пък не беше от изпития алкохол?

Тогава тя реши да си ходи. Анатолий, който до сега стоеше отстрани и не вземаше участие в танците, реши съвсем съзнателно да я последва. Райна излезе извън стола. Беше приятна декемврийска вечер, твърде топла за началото на зимата. Тя тръгна нагоре към ВУЗ-а, а той я следваше малко по-назад, като внимаваше да не го види или си мислеше така. Студентката се спря и се завъртя.

– Знам, че си зад мен. – каза тя, обръщението на ти го изненада, не беше свикнал да му говори така. Усмихна му се. – Видях те на стълбите.

Той излезе от прикритието си, сложи ръце в джобовете на панталона си и я погледна с копнеж. За първи път му се прищя да целуне тези устни, а не да спори с тяхната притежателка.

– Харесвам те. – продължи тя и се приближи до него. – Дори много. – Райна прехапа устни, откровеността ѝ я смути и тя поруменя. Червеното много ходеше на зелената ѝ рокля. А, значи такава била тайната за гадното ѝ държание, момиченцето „просто го харесвало“!

– Ти си досадна малка пикла. – реши да бъде безкрайно откровен с нея, сега му беше времето да ѝ каже всичко, което мисли и смяташе да го стори.

Но, още преди да осъзнае каквото и да било, тази очарователна студентка се приближи до него и го целуна, а Анатолий ѝ отвърна разпалено. Явно я харесваше много и той. Дръпна го за ризата и се притисна в него. Тя ухаеше толкова прекрасно, но не беше нещо натрапчиво. Целуна я по врата, след това заголи раменете ѝ, дърпайки зелената рокля. Колко беше еластична тази дреха! Винаги носеше широки фанелки, или блузи, за да не си проличава какъв прекрасен бюст имаше. Но сега, разкрит пред него, беше вълшебна гледка – стегнат, въпреки бягането, с което усилено се натоварваше. Имаше нещо неповторимо да се докосва до нея, да усеща тялото си толкова близо до нейното, въпреки допирът дреха в дреха. Изглеждаше толкова апетитна, искаше да се наслади на всеки сантиметър от нежната ѝ кожа. Обсипваше с целувки облите ѝ гърди, а тя отмяташе главата си назад и стенеше. Колко неповторимо усещане… Искаше още, също като в споровете им… Обърна я с гръб и вдигна роклята ѝ нагоре, плъзна ръце по бедрата ѝ, беше с чорапи със силиконова лента. Бяха толкова стегнати, след това обхвана сочното ѝ дупе. Беше с прекрасни дантелени бикини, погали я внимателно. Дръпна ги леко настрани, проникна в нея с пръст, искаше да я „опита“. Облиза го с наслада. Искаше я… Отмести косата ѝ на една страна и целуна шията ѝ, тя се изви към гърдите му и отърка дупе в предницата на спортния му панталон, пенисът му го издуваше подобаващо. Ръката ѝ се плъзна по ципа му, след това го смъкна надолу, откопча внимателно копчето, пръстите ѝ зашариха под боксерките му. Той захапа врата ѝ и я придърпа още по-близо до себе си, не можеше да се насити на прекрасния ѝ аромат, както и на допира ѝ.

– Искам те! – отрони се от усните ѝ.

Това щеше да го побърка, толкова силно я желаеше. Докосна нежно врата ѝ и си открадна една целувка. Езикът ѝ игриво докосваше неговия. Не можеше да издържи повече…

Хвана я за ханша и плъзна пениса си в нея, беше толкова нежна, влажна и тясна. При отдръпването си, токчетата ѝ издайнически изтракаха на асфалта. Стисна с едната си ръка гърдата ѝ, „трак“, целуна я по врата. „Трак“. Тя се извиваше към гърдите му и стенеше при всяко „трак“, искаше още от него. Отмяташе глава, „трак“, облизваше устните си, а той можеше да усети всяка прекрасна тръпка, която преминаваше по стегнатото ѝ тяло. Неповторимо усещане, толкова силно, „трак“, така чувствено и пламенно. Другата ръка я плъзна надолу по бедрата ѝ, при всяко проникване я стискаше, за да не му избяга. Тази жена, с толкова огнен темперамент, в този миг беше само и единствено негова. След това пръстите му се озоваха под дантелата, стигнаха надолу и лекичко стиснаха набъбналия ѝ клитор. От това последва нов стон на удоволствие от нейните устни, „трак“. Проникванията му забързаха, а токчетата ѝ все по-често се удряха в асфалта. Извиваше се в ръцете му и се притискаше в гърдите му. Тялото ѝ се сви и тя простена, той усети как всичко около пениса му се сви, малки капчици пот покриха голата ѝ кожа, а след това силна тръпка се разнесе по цялото ѝ тяло, която и той успя да усети. Миг по-късно в насладата я последва и той… Колко беше прекрасно…

Двамата вървяха към студентския стол. Роклята ѝ беше оправена, а той що годе успя да позаглади намачканата си риза. На вратата ги чакаше колежката му Слава, която явно го търсеше, за да я откара до тях.

– Доцент Павлова. – усмихна се Райна и се спря при нея.

– Анатолий, търсех те да се прибираме. – съобщи му колежката и отвърна на усмивката на студентката. – Горе положението е трагично. Всички се изпонапиха. – продължи тя и направи погребална физиономия. – Вие къде бяхте?

– Обсъждахме студентската ѝ книжка. – излъга той и кимна към Райна. – Предложих ѝ повишаване на успеха по моите дисциплини, ако, съответно не изпадаме в луди спорове.

– О, това е много добре! – поредната лъчезарна усмивка се плъзна по изпитото ѝ лице. – Значи сте се разбрали…

– О, да! – каза Анатолий и намигна на Райна закачливо, нещо, което колежката му не видя. – Определено…

Mood: Make love