Както всяка сутрин в 8, се забивам в метрото заедно с другите зомбита. Супер. Чувствам се отлично. Не. Не, разбира се… Кой се чувства добре в понеделник в 8 сутринта? Влизам във вагона, няма места. Гъчканица. Мразя живота. Мразя света. Мразя работата си. Кур. На всичкото отгоре имам още двеста спирки до работа.
До мен застава чичко на средна възраст с просребрена коса, носи червена жилетка и вратът му вони на кир. Затаявам дъх. Колко още ще издържа? Нямам представа. Дано не припадна тук, дано слезе скоро… Чудя се до кога ще измервам живота си в спирки.
Малко по малко влакчето започна да се изпразва, моят нов приятел чичака също слиза и отново мога да дишам. Не знам как е възможно хората да не се къпят дори в неделя…
Когато вече мисля, че съм в апогея на омразата си, се освобождава седалчица. Има още три спирки до моята, но ще седна. Качват се още зомбита, след като са се изнизали някои от пътуващите и аз изобщо не ги отразявам. Как бих могла? Още не съм пила кафе, чакам да стигна на работа. Ако пиех кафе вкъщи, трябваше да стана поне 20 минути по-рано. Няма как да се случи…
Изведнъж ме лъхва страхотен аромат на скъпарски парфюм, мислите ми секват и автоматично вдигам поглед. Какво виждам ли? Страхотен задник обут в маркови дънки, чисти обувки – да, точно така, ако обувките не са чисти, изобщо не оглеждам по-нататък, освен ако не е, за да го критикувам – и уж небрежна риза. Влюбих се. Къса кестенява коса, красив тил… Оле, дано не се обърне и да излезе, че е някакъв злетак, но след всичко, което видях досега, честно казано май ще преживея лицето му, независимо какво е.
Прекрасният господин има гениалната идея да се обърне с лице към мен, погледите ни се срещат, аз задържам моя и се усмихвам. По дяволите… какъв поглед вади! Добре, че съм с панталони, иначе прашките ми щяха да хвръкнат. Усмихва се, явно и той ме харесва. Интересно… имам две спирки още, за да реша какво да правя. Зяпам настоятелно и той ми хвърля някакви погледи… Да рискувам ли? Една спирка. По дяволите! Вадя листче, пиша Twitter профила си на него – все още не ме е кефил толкова непознат, че да му дам телефонния си номер – и му го подавам.
Взема го, това трябва да е добър знак. Не изчаквам да видя реакцията му, защото умирам от срам… Изфучавам навън и преди да се затворят вратите се обръщам. Той ми помахва отвътре, аз се усмихвам и също му помахвам…
До скоро, надявам се.
Всички се надяваме. 😉