– Как си, мъжки? – попита го мъж, точно зад него, гласът принадлежеше на Николай, брат ѝ.
– Кога кацнахте? – изрече Ангел с ръмжащия си глас, отвори си бирата и отпи от нея. Хвърли бърз поглед на приятеля си от детство и отново насочи очи към Михаела.
– Преди четири часа. – съобщи му другият и се облегна до него на плота. – Мика ще работи в някакъв салон за красота. Нали я бива да боядисва и подстригва, пък аз ще започвам в една компания по маркетинг.
– Браво! – изрече Ангел и отпи още една глътка. Тъкмо в този момент Михаела приключи разговора си и се насочи към вратата. Не можеше да види очите ѝ, които толкова го опияняваха. Дишането му се учести, само една жена го вълнуваше толкова силно и това беше тя. Но не влезе, телефонът ѝ звънна отново и започна да говори пак. – С кого говори?
– Бившият ѝ не я оставя на мира. – съобщи му Николай. – След като замина, Мика бая страда по теб. – Ангел наклони глава, не му стана особено приятно. Следващата глътка едва не го задави. – Хвана се с някакъв, който се оказа абсолютна гадина. Няколко пъти си сменя номера на телефона и той все ѝ го намира и започва наново да ѝ досажда. – Ангел стисна зъби, но не преставаше да гледа жената, която отново крачеше из двора, докато приказваше. – Оказа се, че и той щял да лети за Лондон също. Разделиха се преди половин година и още я тормози.
– Трябва ѝ ограничителна заповед. – съобщи Ангел и стисна бирата силно, стори му се, че стъклото на бутилката взе да се пропуква.
– Извади си. Но не важи за друга страна. Затова я накарах да се махне от България. – замълча за момент. – Тя искаше да те види много, но ти се правиш на недостъпен нещо.
– Глупости! – отрече той и постави бутилката от бирата на плота с трясък, част от съдържанието ѝ излезе от гърлото и се разля по ръката му и наоколо. – Не е така.
– А как е? – нападна го Николай, тонът му премина в заплаха. – Много добре знаеше, че сестра ми те харесва. Защо я отряза?
– Не съм я отрязал. – спокойно изръмжа Ангел, но физиономията на лицето му се измени, отдавна не беше оголвал зъби като вълк. – Наложи ми се.
– Да бе! – изнервено скръсти ръце пред него брат ѝ. Замълча. Загледа се и той в сестра си. – Не си играй с нея, Вълче! За теб няма глутници, ти си открай време Единак и такъв ще си останеш. – тези думи попариха Ангел и той се извърна към Николай с изключителна бързина, в последно време често налиташе на бой, особено след като беше дошъл в Лондон да работи и живее. Очите им се срещнаха, брат ѝ беше с една глава по-нисък от него, но и по-слаб. Можеше да го смачка от бой без да му мигне окото, но не искаше. Затова просто за последен път насочи очи към Михаела, видя част от дългата ѝ коса и прекрасното ѝ тяло и се врътна да си ходи. Мястото му не беше там.
Вече беше стигнал до входната врата, ядът го беше изпълнил, чуваше се как ръмжи, хората се дърпаха от пътя му и тъкмо докосна дръжката, когато нечии ръце обхванаха ръката му.
– Гейл? – прозвуча мелодичният глас на Михаела в ушите му. Той въздъхна, обърна се и се озова срещу нея. Прекрасното ѝ лице се усмихваше толкова нежно, сгряваше го, почти черните ѝ очи сияеха, устните ѝ бяха плътни и червени. – Толкова се радвам да те видя. – толкова искрено прозвуча, а и той знаеше, че е така, защото тя беше прекалено открита. Доближи се до него и го прегърна, ръцете му я обвиха, ароматът на косата ѝ беше опияняващ. Беше забравил какво е чувството да я държи, да я брани и защитава.
– Как си, хлапе? – попита я той с неговия ръмжащ глас, толкова топлина имаше в гласа му.
– Вече съм много по-добре, Вълче, защото съм с теб. – изрече тя и потърка лице в блузата му. – Тръгваш ли?
– Да! Налага се!
– Недей ми бяга пак. – той усети нещо да пада на ръкава му, погледна надолу и видя мокро петно, тя плачеше. Защо? – Моля те, остани!
– Не мога! – изрече той и се освободи от захвата ѝ, очите ѝ се вдигнаха към неговите, бяха пълни със сълзи. – Не плачи, хлапе! – нещо в душата му се скъса, не искаше да тръгва и да я оставя, тя беше най-хубавото нещо в живота му. Развълнуваше всяка нишка от него до крайност. Пръстите му погалиха нежно бузата ѝ и изтриха стеклата се солена капчица. – Нали знаеш, че си ми слабост. Вече ще се виждаме, хлапе, все по-често и по-често. – устните му я целунаха по главата. – До скоро.
Обърна се, отвори вратата и излезе. Но усещаше очите ѝ върху гърба си.
